Yapeku

Твърде интересно е, че никой не счита това, което наистина разбира, за сложно.

Ако някой ни убеждава, че разбира нещо и че това нещо е много сложно, то той или не го разбира, или се величае, или ни казва, че е сложно тъкмо за нас. Обикновено не е последното.

Повечето хора знаят, че забатачването или отлагането на проблемите не ги решава. Ала почти всички ние повече или по-малко бъркаме потушаването на проблемите с решаването им. Тази заблуда е много опасна, защото потушаването не само не разрешава проблемите, ами на практика ги и задълбочава.

Това е изключително добре видно в медицината. Да речем, едно извадено рамо причинява сериозна болка – толкова силна, че на практика заема почти цялото ни съзнание. Болката е проблем. Можем да го потушим с морфин или със силен удар по главата на пострадалия. А може и да наместим рамото. Лекар, който избира първия път – този на потушаването – с право бихме нарекли некадърник или садист. В дългосрочен план този лекар ще е просто убиец, защото неразрешените здравни проблеми убиват.

По подобен начин всички проблеми, които не са разрешени, а потушени, се задълбочават. Така се пораждат икономическите кризи, бунтовете и революциите, изчезването на цели народи, разводите и всякакви други злини.

Потушаването на проблемите е подобно на отлагането им. То не води до разрешаване, а само до задълбочаване.

Човекът притежава уникалната способност да е недоволен от себе си (Н. Бердяев). Тази му способност го различава от животните и тя е изражение на най-голямото му достойнство. Достоевски гениално казва, че страданието поражда съзнанието.

Човекът трябва да бъде недоволен от себе си. Така той става способен да се променя; така човекът надхвърля себе си и израства в нещо повече от това, което е бил. Самодоволството е проявление на статичната природа, на липсата на движение и развитие, на упадъка и смъртта.

Винаги недоволният от себе си човек обаче може да е доволен от усилията, които полага да се променя и развива. В това доволство откриваме корените на щастието.

В своя разказ „Изгубеният рай“ Урсула Ле Гуин пише, че [за простака] естествено е всичко, свързано с тялото, но нищо свързано с ума. Така четенето на книга не е естествено, което го прави, ако не лошо, то поне ненужно. За простака правилните действия са нужни и естествени. Част от тях той върши в нужника.

Простакът затова е прост, защото иска нещата да са прости. Най-лесният път към това е да се издигне природата на тялото в религия на естественото*. Нуждите на тялото са проста работа. Нима не са по силите на всяко животно? Са! Затова и простакът се старае всякак да се идентифицира със своето тяло**.

Човекът обаче не е животно. За човекът естествено не е онова, което се отнася за тялото му, а това което се отнася до духа му. Природата на човека не е просташка.

===========

* На английски език естествено и природно се изразяват с една и съща дума – natural.

** По софистицираните простаци (оксиморон) създават учение за удоволствието. Удоволствието е благо и е естествено. Естественото поведение оправдава простака. Нима не е естествено да постъпваме естествено?! Последиците за обществената етика от подобно учение са ужасяващи – сексуалното желание е естествено, значи и делата му са съвсем естествени…така изнасилването получи своето псевдоморално (естествено-просташко) оправдание. Простащината винаги е ужасявала моралните хора.

В празната чаша на тревата полазва мравка. Мравката достига отпечатъка на течността, където кафето е било преди човекът да го изпие. За мравката остатъците са храна. Тя продължава надолу – към дъното и към капката течност.

Човекът пие кафето си със захар. Краката на мравката залепват за дъното. Надвисва усещане за край, за нещо безвъзвратно отминаващо и някак си непоправимо. Меланхолия по един отиващ си живот.

Човекът вижда мравката, опитите й да продължи да се движи. Разбира, че трябва да предприеме нещо веднага преди тялото да е залепнало наистина. Ако иска да спаси мравката, разбира се.

Той иска. Защо да не иска? Става от стола си, намира сламка и нежно и внимателно освобождава мравката от захарта, така че нито един крак да не се откъсне, нито друго зло да сполети гадинката.

Толкова усилия за една мравка. Какво е една мравка? Повече отколкото човек някога ще сътвори през живота си.

Човекът е незавършен от Бога (Достоевски). Той не може да създава живот.

Престъплението трябва да е последвано от наказание. За това пише Достоевски. Така както за детето е полезно да бъде наказано за пакост, така и за възрастния. Инак как ще се излекува последният от склонността си да се стреми към несправедливото и увреждащото другите?

Да простим не означава да въдворим безнаказаност. Да простим евентуално означава да разберем и обясним, да успокоим. Каквото и да е прошката, тя не изключва справедливостта.

Творецът трудно може да разбере дали харесва творбите си, защото са за харесване или защото са негови. Ако съдим по броя „творци“, които буквално обожават собствените си бездарни и посредствени творения, второто сякаш е по-вероятно.

Ето защо творецът на пръв поглед трябва да се въздържа да оценява качеството на собствените си творби. Това обаче води до безкритичен към себе си артист, което е глупаво и непродуктивно. Пред творецът има един път и той е да признае, че собственото му творчество не му принадлежи.

С други думи творецът трябва да се съсредоточава повече в природата на онова, което го вдъхновява (напр. доброто, красивото и справедливото), отколкото в собствените си умения да го изрази. Затова най-лесният път за твореца, както учи Н. Бердяев, е да приеме идеята на християнството.

Подобно на болестите на тялото и тези на душата са заразни.

Да вземем лъжата. Една неистина лесно израства до епидемия, ако бъде оставена свободно да се разпространява. Поговорката казва, че многократно повтаряната лъжа се превръща в истина и, ако критерий за истина ни е социалния консенсус по даден въпрос, то това е точно така.

Светът познава добре епидемиите. Заразените територии понякога се превръщат в държави с остра хронична инфекция. Примери от близкото минало са нацистка Германия и съюзниците й, както и империята на злото* – СССР. Съвременни примери са Иран, Северна Корея, Конго, Судан, Сомалия…

***

Болестите на душата подлежат на лечение и имунизация. Второто на обществено равнище се постига чрез закони и социална среда, които подтискат определено болестотворно поведение, например расизъм или педофилия. При равни други условия имунната система на човека по отношение на болестите на душата се създава най-вече от възпитанието и вярата му. Пак тези могат да бъдат прилагани и за лечение, заедно с неизменното страдание, пораждано от болестта.

Медицинското мислене се стреми преди всичко да спре разпространението на заразата, за да избегне появата на епидемия. По подобен начин хората трябва да се борят с болестите на душата, които неминуемо заплашват обществото. Една лъжа, която в зародиш е опровергана и осмяна (излекувана), е малко вероятно да се превърне в епидемия.

Както в медицината, така и в живота, отлагането на лечението твърде често води до нещастие. Да толерираме болестите на душата е като да ги подкрепяме, давайки им дом, където да укрепват. Да не се борим с несправедливото и грозното в повечето случаи означава да го подкрепяме.

=======
*С думите на Роналд Рейгън.

Случва се тялото ни да се разболее и това не е учудващо предвид огромния брой заболявания, способни да поразяват телата ни, били те вирусни, бактериални, автоимунни, генетични и прочие. Не е учудващо също, че никой не обича да боледува. Причината е, че се отъждествяваме с телата си.

Душите човешки също могат да боледуват. Например от синдром на придобита истинна недостатъчност, остра хронична горделивост/надменност, септичен егоизъм, паразитираща алчност, ревност с усложнения, атипична или пък съвсем типична несправедливост, завист, жестокост…

Повечето хора не се притесняват особено от тези и други подобни болести, които всъщност са много по-вредни от физическите. Това е, защото се отъждествяваме предимно с телата си, а не с душите си. И защото не разбираме, че едните болести се лекуват от лекари и със сигурност изчезват със смъртта, докато другите болести са подвластни на един единствен лекар – този, който ще е все така болен и след смъртта.

Кое е полезно и необходимо – простакът да стане приличен на културен човек или обратното? За културният човек отговорът би трябвало да е очевиден. Та нали той сам е избрал да бъде възпитан и образован, защото разбира ползата от тези?

Уви, твърде често културните хора не действат според културата си. Те низхождат в поведението си и вместо да извисяват необразованите и зле възпитани хора, те слизат на нивото им. Това им поведение може би ги избавя от немалко беди и презрение, но ги избавя и от възможността да служат за пример и да поучават невежите.

А последното е завет на любовта и същностна полза от културата на човека.