Yapeku

Личната любов* е взискателна по своята природа. Когато обичаме някого/нещо, защото го възприемаме в някакъв смисъл като наше, ние изискваме от него нещо в замяна.

В това няма нищо лошо, докато взискателността ни е разумна и отговаря на реалността. Странно и уродливо е, когато някой иска от домашното си куче това, което изисква от децата си. Кучетата не са деца, нито децата са кучета. Децата не са и възрастни. Цветята пък не са кучета.

Хората освен това са различни. Взискателността на любовта ни трябва да е съобразена с техните вкусове, умения, особености. Да искаме от тромавия да бъде лекоатлет (за да тренираме заедно) или от надарения да бъде тракторист (за да си копаме заедно) е противоестествено, ако и да си мислим, че за тяхно добро го желаем. Да изискваме от колегите си да ни обичат, колкото и както ни обичат приятелите, е глупаво.

Взискателността на любовта трябва да е уместна и в количествен, и в качествен смисъл. Това е изключително важно за онзи етап от развитието ни, когато собствената ни лична любов еволюира до такава степен, че взискателността й стане непосилна за мнозинството човеци. Дойде ли този миг, то ние започваме да търсим Божествената любов в хората, което е извор на постоянно нещастие.

На този етап от еволюцията си човек лесно се изкушава да започне да наказва хората, че не са такива, каквито трябва да бъдат според него. Мнозина добри хора това ги е превърнало в досадници, а в някои случаи и в чудовища. Изискването на любовта трябва да е уместно.

Разумният отдава кесарово на кесаря и Божието на Бога.

====

*Личната любов противопоставяме на безличностната любов. Безличностната любов е Христова любов. Тя се проявява, когато личността на човека е изцяло подчинена на Божията воля. Това е умъртвяването на егото, за което говорят просветените.