Господи, благодаря ти, че ме изостави!
Непосредствено преди да умре на кръста, Христос се провиква: “Господи, защо ме изостави?” (срв. Матей 27:46). Този вопъл е изключително объркващ за повечето християни. Той поражда съмнение и рано или късно се превръща в съдбовен въпрос, който вопие за отговор.
Животът, такъв какъвто го познаваме, следва закона на синусоидата. След изобилие идва недостиг, след суша – дъжд, след мрак – светлина, след скръб – радост… Този закон прави всякакви желания за вечно [попълнете по избор] глупави. Донякъде изненадващо законът присъства и в отношенията ни с Бога. Но за това си има причина.
В периодите, когато Бог е близо и ние усещаме присъствието и благодатта Му, всичко е лесно. С лекота носим кръста на всяко изпитание и с голяма радост в сърцето страдаме.
Неминуемо рано или късно Бог се отдръпва. Тогава дори малките скърби трудно понасяме, кръст от кибритени клечки едва влачим по земята. И се провикваме: “Господи, защо ме изостави?”*
Защо Бог постъпва така с нас? Защото ни обича. Защото иска да ходим сами. Всеки родител рано или късно пуска ръчичката на детето си и го оставя да ходи самостоятелно, ако и да се случва детето да падне. И тежко на родител, който цял живот помага на детето си в ходенето.
Цел на Бога е да станем като него. Да ходим самостоятелно. Това е обещанието и този път създаде, и по него ни поведе Синът, когато стана човек.
А Христос стана човек и позна изцяло човешката съдба в онзи миг на неизразими с думи самота и страдание, когато Татко му го остави сам и безсилен на кръста. Ала се изправи Христос-човекът на краката си и [така] отново се превърна в Бог и седна отдясно на Баща си.
А на нас, които останахме долу, показа силата на човека и пътя, по който трябва да вървим. И ако сега понякога пуска ръката ни, то е, за да укрепват крачетата ни, та да успеем и ние да се представим пред Бог изправени, а не пълзящи като онази отвратителна твар, с чиято измама започнала цялата история.
============
*Особено внимание на тези периоди на истинска самота и душевна суша обръща Тома Кемпийски в “Подражание на Христа”.
