Yapeku

Хората оценяват другите по любовта си към тях. Нещата изглеждат общо взето така: първо са тези, които не обичаме. Това са почти всички. После са тези, които са ни приятни и симпатични, за тях имаме късче обич. Идва ред на приятелите и близките ни, които обичаме “истински”. Тях зовем свои. Към тях сме добри, честни и прочие. В края на редицата сме ние – себе си обичаме най-много.

Не звучи много достойно, нали?

Колко по-еволюирал е човек, толкова повече обича всички хора и спира да разделя братята си на свои и чужди. Той престава да обича своите по един начин, а чуждите по друг. Всички са свои и са обичани еднакво.

Когато човек „охладнее“ към своите, както на тях ще им изглежда, ако само допуснат пелената на егоизма да затъмни взора им, близките му ще го обвинят в егоизъм и студенина. Ще му кажат, че, щом обича чуждите, колкото своите, значи не обича своите; че го прави, защото така му е по-лесно и защото изобщо не желае да обича. Тези несносни и уродливи претенции носят името ревност.

Този за мнозина неминуем житейски епизод не бива да оставя петно върху стремящия се към всечовешко съзнание човек. Христос никого не е делил и всички е обичал еднакво. Защото така е правилно. Защото така желае Творецът, който обича децата си еднакво и затова не ги разделя на свои и чужди, както правят малките хора.