Yapeku

Слабата, но облечена в разум любов, е по-красива и от най-силната, но безразсъдна любов. Безумните емоции, тоест тези, които разумът не контролира, само по случайност могат да са възвишени.

Любов, храброст, приятелство и прочие, които не ги е грижа за последствията, а само за собственото им основание, са лишени от красота. Безразсъдните емоции са дете на егоизма. Затова и плодовете им са уродливи, каквато е например изневярата.

Разумът е, който ражда красотата в емоциите.

Би могло да се каже, че всяко изкушение на този свят се свежда до това да пожертваме нравствеността на метода в полза на целта. Така, ако парите са цел, изкушението е да загърбим честността. Ако цел е кариерата, изкушени сме да постъпваме лицемерно и нагаждачески. И прочие.

Егоизмът е голямата врата, през която влиза голямото изкушение. Не е важно какво ще постигнем, съществено е какво правим. Малцина са призвани като Брус Уилис да спасяват света. Останалите трябва да го удържаме нормален. А и Брус има нужда от помощ понякога.

Колкото и да се стараят, хората грешат и се учат от грешките си. Това е неизбежно и всъщност не представлява проблем, а житейска необходимост.

Случва се да чуем: „Ти и за онова бе така убеден, ама грешеше.“ Колко несносен аргумент – разбира се, че съм бил убеден. Ако не съм бил такъв, то значи е трябвало да замълча или, още по-лошо, съм излъгал. Случаите прочее, в които осъзнаваме неувереността си и е уместно да я изразим, съвсем не са много.

Човек трябва да греши с убеденост, ако и да разбира прекрасно, че винаги е възможно да греши. Така ще знаем защо сме мислили или постъпили по определен начин и ще сме способни да се поучим от грешката си. Неуверените и повърхностните са обречени да не разбират къде бъркат, защото грешните съждения и действия се открояват именно във внимателното обмисляне, тоест в убедеността.

И тя се превръща в убеденост, че грешим. Убедеността в поведението е необходима, ако искаме да се учим от грешките си.

Според К.С. Люис приятелството е такава междуличностна любов, при която индивидите гледат в една посока. Люис има предвид, че приятелството между двама човека е следствие от техните еднакви нравствени разбирания, общи интереси, споделена вяра и прочие.

На младостта е присъщо да не си е избрала посока, тоест нравствените разбирания, интересите, вярата и т.н. са в процес на формиране и непрестанно се променят. Младостта не гледа в една посока, тя се оглежда. Поради това приятелството като цяло не й е присъщо.

Човек е способен да изпитва вина за действията си и когато постъпва правилно. На пръв поглед това изглежда нелогично, но е вярно.

Да вземем например човек, който се е държал достойно и разумно на интервю за работа, в резултат на което не са го наели. Да се държим достойно и разумно несъмнено е правилно, но колцина от нас ще изпитат вина, че не са се държали по начин, който би им осигурил работата? Или пък да вземем приятел, който ни моли да му направим услуга. Услугата обаче е такава, че трябва да използваме контактите си и малко да заобиколим закона, така че близкият ни по лесния начин да получи желаното. Отказваме му, защото да постъпваме безнравствено е неправилно. И все пак малцина от нас няма да чувстват вина в този случай.

Човек е напълно способен да изпитва вина, когато постъпва правилно. Интензивността на чувството за вина и колко често ни се случва да го изпитваме след като сме постъпили правилно е мерило за липсата ни на вяра в доброто.

Смисълът на живота е в метода. По-важно е какво правим и как го правим, а не какво ще постигнем. Затова мъдростта гласи: „Прави каквото трябва, да става каквото ще.“

Щастието е състояние, а не притежание. Несъзнаването на този факт води до погрешна представа как се постига то.

Състояние най-общо означава свойствено на психиката възприемане на качеството на заобикалящата ни действителност. Това възприемане съвсем не следва задължително и еднозначно от характеристиките на обкръжението ни. Притежания на свой ред са неща като пари, коли, власт, имоти и прочие. Тъй като притежание и състояние са различни неща, то те не са взаимнозаменяеми.

Това е очевидно и сякаш би било излишно да се споменава, ако толкова много хора не ги бъркаха, вярвайки, че парите или някоя друга форма на имане са щастие. Реалността обаче изобилства от примери на хора притежаващи всичко, което някога са желали, и въпреки това са нещастни. Всъщност щастието е по-често срещано сред бедните и скромни люде.

Поуката е, че материалистът може да познае щастието само по случайност. Ако и да си мисли сега: “Говори си ти, глупако, но, ако бих имал достатъчно пари, щях да съм щастлив.” Надали. Стремежът към притежания не е стремеж към щастие.

Щастието по своята природа е активно, а не пасивно. То е последствие от действия и е дете на нравствения метод. Щастието е вид движение или промяна.

Поради това падналото от небето никого не е направило щастлив. Нито мързела, нито подаръците, нито гледането на телевизия и прочие неща, които са пасивни по отношение на субекта.

Щастието е активно по своята същност. То се изживява и създава в труда и творчеството, но не и в покоя и пасивността. Щастието не може да бъде получено, а само постигнато.

Верили, что точно знаем,
Жизнь не будет так горька.

Група ДДТ, Ларёк

Мнозина от нас неясно защо неуморно вярват, че житейското щастие е някак си гарантирано и в реда на нещата. Когато малко пораснем и установим, че щастието ни убягва, а често и че изобщо не знаем как да го постигнем, тази вяра поражда униние.

Това се случва, защото концепцията ни за щастие е напълно сбъркана. Щастието съвсем не е в уредеността на живота, нито в липсата на трудности, раздели, неуспехи, смърти или, с една дума, в липсата на страдание. Животът е страдание, учи Буда. Щастието съществува едновременно със и независимо от неизменното страдание, а не е отсъствие на последното.

Къде е щастието тогава? Щастието се състои и постига чрез следването на нравствения метод. Думата “щастие” е термин за състоянието на духа, което се поражда от стриктното съблюдаване на средствата на нравствения метод.

Няма друг път. Отдадем ли сърцето си на доброто, ще познаем щастието.

Лъжемесия е, който обещава спасение на народа просто така от небето. Защото животът се движи отдолу нагоре.

Това ще рече, че спасение свише никога няма да дойде, ако човек не го поиска и не се потруди за него. Давещият се сам трябва да протегне ръката си и да помоли за помощ, ако иска да бъде изтеглен от водата. Хора, които не желаят да бъдат спасени, не могат да бъдат спасени. Такъв е законът на този свят.

И обратното. Който търси, намира. На чукащият ще се отвори. На чакащият, без да се труди, пък ще отговори лъжемесия, който ще му обещае всичко, без да иска нищо в замяна. На безотговорността и леността наградата са измамените очаквания и предадените надежди.

Животът се движи отдолу нагоре. Ако бе иначе, нямаше да познаваме свободата. Спасението трябва да се избере и заслужи. Спасението винаги е дар, но справедлив.

Средновековният християнин се стреми да спаси себе си. Ето защо, както свидетелстват делата му, той все още е повече езичник, отколкото последовател на Христос.

Съвременният християнин се стреми да помага на ближните си по техния път към спасението. Личното му спасение не е и не може да му бъде мотив. „Аз съм без значение“ – мисли той. И право мисли, защото да придаваме самоцелно значение на себе си не е смирение.