Yapeku

В началото човек счита, че всичко е субективно, и отсъжда за нещата според своя личен критерий. Критерият значи е самото му същество, което наистина е различно от всяко друго, и затова мнението му често се различава от това на околните.

В процеса на развитие индивидът рано или късно започва да разбира, че критерият “аз” не е валиден критерий. Небето е синьо за всички и по принцип, а скачането с бънджи съвсем не е върховното удоволствие на този свят. Детската психика е тази, която счита, че еклерите са най-великата храна на света, защото обожава вкуса им. Възрастната психика започва да търси истинската същност на нещата.

Еволюиралият човек отсъжда според обективната природа на нещата, тоест според същината им. А тя е винаги еднаква, макар и да се проявява разнолико, но закономерно във всеки различен контекст.

Great Minds Think Alike. Затова са Great Minds, защото познават обективната или истинската природа на нещата.

Да сме твърди в истината не е фанатизъм. Каквото и да казват хората, Земята е кръгла и не е фанатик този, който отстоява тази истина.

Твърде често лъжовната природа се опитва да ни убеди, че всяка твърда убеденост е фанатизъм. Така лъжовната природа отслабва истината и печели място в умовете на хората. Ето защо е важно да различаваме истината от фанатизма, а по-насетне и фанатизма от верността.

В геометрията на Евклид две успоредни прави никога не се пресичат. Да се отстоява тази аксиома в Евклидовите пространства значи да се отстоява истината. Съществуват обаче и други геометрии. При някои от тях успоредните прави се пресичат, защото там пространството е криво, а не плоско. Да се твърди по принцип, че две успоредни прави не се пресичат никога, вече е фанатизъм.

Тази е разликата между истината и фанатизма. Истината е вярна в определен контекст, а фанатизмът претендира да е верен винаги и във всичко. Ала ако нещо наистина е вярно, то този, който  жертва живота си в негово име, не е фанатик, а идеалист.

Идеализмът е свързан с истината и й служи на всяка разумна цена. Фанатизмът служи на лъжата. Идеализмът е свойствен на доброто, фанатизмът в крайна сметка принадлежи на мрака.

Който не обича таланта си, той ще го пропилее.

Човек трябва да е влюбен в таланта си и отношението му към него трябва да е същото като това към любимия. Както се грижим за човека, в когото сме влюбени, така трябва да се грижим и за таланта си – да го ценим като най-важна част от живота си и да му помагаме да израства, да подкрепяме свободата му, да го утешаваме в трудни моменти и прочие.

Същественото е, че нищо не убива така таланта, както горделивостта. Тя е ревнива и тя притежава. Ала колкото е наш любимият човек, толкова притежаваме и таланта, вложен в нас. Нима някой сам си създава или избира талантите?

Както във всяко друго нещо, любовта ни предпазва от съблазните на високомерието и горделивостта. Човек трябва да е влюбен в таланта си. Иначе ще го загуби.

Както, за да простим, първо трябва да осъдим, така и за да променим, първо трябва да признаем.

Ако не призная, че съм мързелив, как ще започна да се боря с мързела си, тоест с това, чието съществуване отричам? Няма как. Признаването на проблема предхожда решаването му.

Това е да поемем отговорност. Първо приемаме реалността, после я променяме.

Прошката е хубаво нещо и дори има специален ден, когато си прощаваме. Липсва обаче ден за осъждане, а когато не си осъдил, няма и какво да простиш.

Последното е толкова очевидно, че е стряскащо колко хора успяват да смятат едновременно прошката за нещо прекрасно, но осъждането за голям грях. Това е предразсъдък, който е следствие от подменени понятия.

Грях е лошото дело. Разбирането, че лошото дело е лошо, е благословия. Проклятие е да не можем да разпознаваме лошите дела. Осъждането на лошото дело е добро, каквото и да ни казват онези, които страхливо са затворили очи пред лошото и го отричат подобно на щрауси.

Прошката е още по-голямо добро, защото тя усмирява яростта на грешащия и пречи на лошото да се разпространява. Но да прощаваме, без да сме осъдили, ни оприличава на онази дъщеря, която, помолена да прости на злия си баща-насилник, отвърнала: “Разбира се, прощавам му. Но той нищо лошо не ми е направил.”

Осъждането предхожда прощаването. Прощаваме лошото, а не доброто, и не прощаваме нищо, ако не признаем лошото.

И какво, ако светът не разбере твореца? И какво, ако добротворецът не получи признание? Нима са важни творецът и добротворецът, а не творчеството и доброто дело?

Кой е плакал, че Достоевски е умрял, и кой се е възхищавал на жената Майка Тереза? Нима сълзи не извикват творбите на руснака, а възхищение делата на албанката?

На небето посрещат по делата, а не по хорското признание. Делата на смъртния човек са неговият път към безсмъртието.

Въпреки всичко да обичаме хората, както обичаме себе си, понякога не е достатъчно. А дори и да е достатъчно за хората, не е достатъчно за Бога. Ако обичаме Него, както обичаме себе си, за да Му съответства нашата любов, трябва изцяло да се осъзнаваме като Негов образ и подобие. Кой може да се похвали, че е толкова извисен – разкрил в себе си Божествената природа?

А Симон Петър [...] падна пред Исусовите колене и каза: Иди си от мене, Господи,

защото съм грешен човек.

Срв. Лука 5:8

Това е да обичаме Бога повече от себе си. Да се откажем от мястото си в подножието на светлината, за да не я мърсим с тъмата си. Да се откажем от живота и радостта, за да не ги мърсим с погибел и униние.

Единственото себеотрицателната и саможертвена любов е достойна за Бога и тя е пътят към Него, защото очиства. За да стъпим на пътя, трябва първо да се откажем от истината и живота [срв. Йоан 14:6]. Те са дарът на възкресението.

============

Заглавието повтаря това на една от изключителните книги на Уилям Уортън.

Красотата е качество. Това означава, че тя по никакъв начин не се съотнася към физическите обекти (те само я отразяват). С други думи красотата е категория от сферата на духовните реалности, намиращи отражение в материалния свят. Осъзнаването на този факт е от изключителна важност за способността ни да управляваме живота си.

Да разгледаме твърдението “Алпите са по-красиви от Рила.” Как точно някой измери красотата на двете планини, та можа после да твърди, че красотата на едната е повече от тази на другата? Красотата в материята не може да се измери. Ето защо “по-красив” и “най-красив” са абсолютно безсмислени твърдения, когато се отнасят до материални обекти. По-подобен начин е грешно да твърдим, че една планина е по-добра. Добротата е качество и като всяко друго качество не подлежи на измерване в материята.

Телевизорите не са (и не могат да бъдат) храбри. Градинските керамични жаби не са горделиви. Лампионите не са милостиви. Човешкото тяло не е морално или неморално. Качествата се отнасят до онова, що е дух, а не плът.

***

Щом не можем да сравняваме красотата на физическите обекти, то всяко твърдение от типа: “Морето е по-красиво от планината” всъщност означава: “Аз предпочитам морето пред планината, такъв е моят вкус.” Това е много ясно и повечето хора го разбират, когато се замислят.

Тук се докосваме до едно от най-големите обърквания на съвременното мислене. Очевидността на горното е довело мнозина до напълно погрешния извод, че красотата, доброто, смелостта и т.н. са относителни (субективни). Това изобщо не е така. Те просто не са от света на материята и употребата им в този контекст е буквално произволна или, строго погледнато, задължително неистинна, т.е. необективна.

Ако пренесем красотата в света, в който тя е жива реалност – духовният свят, то тя става измерима, което значи обективна. Альоша Карамазов и старецът Зосима са по-красиви от Аглая Епанчина* и Расколников. Да, ние можем да сравняваме качествата в духовния свят, на когото те принадлежат, макар и да остава голяма мистерия как ги измерваме. Фарамир е по-храбър от баща си. Зорбас е по-горделив от началството си, Атикус Финч е по-милостив от сестра си, а китаецът Ли е по-морален човек от Адам Траск.

Красотата не е от този свят. Затова ще го спаси.

===========

*Аглая мисли, че думите на княз Мишкин “красотата ще спаси света” са вдъхновени от нея и се отнасят за нея.

Нравствеността е логиката на качеството, така както математиката е логиката на количеството.

Това ще рече, че познаването на законите на нравствеността позволяват да управляваме качеството, така както чрез законите на математиката се управлява количеството.

Житейското щастие, към което всички се стремим, е сбор от положителни качества. Ето защо неговото постигане е възможно само по пътя на нравствеността.

Според К.С. Люис в реалността на ангелите не съществуват морални правила, защото когато обичаш всички, както обичаш себе си, нуждата от „прави така, но не прави иначе!“ изчезва. В общество на съвършени индивиди всяка нужда от обществен морал е премахната.

Ако последваме тази линия на съждение, излиза, че любовта към ближния замества морала. Люис казва: „Ако обичах всички свои съседи, както обичам себе си, нямаше да имам нужда от етичен кодекс, който да следвам.“

Любовта (в най-високия ни известен смисъл на думата) не познава задълженията.

В несъвършеното човешко общество обаче моралните закони са необходими на същото това общество, тъй както въздухът е необходим на индивида. Без да дишат, живеят ангелите*.

Нека някой е познал Любовта на земята (както е сторил Христос). Има ли нужда този някой от морален кодекс? Категорично да, макар и не за себе си. Християнството учи да прощаваме на врага си; да подаваме другата си буза, когато ни ударят. Да прости и да позволи да бъде удряна е съвсем по силите на любовта, както всеки нормален родител знае много добре.

Никъде обаче християнски отец не е проповядвал нещо друго – да прощаваме на обществените врагове и да позволяваме обществото да бъде бито. Подобна проповед би била неморална. За разбирането на християнството е необходимо ясно осъзнаване на различието между любовта на аз-а и моралните правила, необходими на обществото.

Различието изчезва, когато хората се превърнат в ангели, а обществото им от земно стане небесно. Ала ангелите помнят, че царството на любовта и братството се възцарява чрез първоначално налагане на морални правила. Моралът е сърцевината на обществената любов.

============

*Тяхното общество би загинало без любов, нашето загива (макар и не така изведнъж) без етичен кодекс. Когато любовта напусне ангелското общество, то напуска и ангелите, защото те са обществото. Всички знаем какво е падналият ангел, но досещаме ли се какво е падналият човек – този останал без обществено полезна роля, в която единствено е възможно за човека да бъде човек?

Цитатите са от книгата Mere Christianity.