Yapeku

Едно твърдение е или вярно, или невярно и нищо друго.

Ако произволен пример оборва това, то този пример се основава на невярно допускане. Най-често неверните допускания се отнасят до бъдещето (то не съществува и термините вярно/невярно са неприложими за него). За оборване на тази аксиома се използва и незнанието, тоест липсата на методология и критерий за оценка на истинността (всяка невъзможна за проверка/непроверена хипотеза спада към този случай).

В този смисъл всяко нещо, което казваме, е или лъжа, или истина. Дори да не можем да разберем кое от двете е, то все едно е някое от тези. Изключение са фантазиите и то само ако не ги съдим много сурово.

Едно от основните възражения на хората към Бога е страданието. Защо страдаме, ако Той ни обича?

Именно защото ни обича. Злото поражда страдание. Страданието обаче не е зло само по себе си. Всъщност то в известен смисъл е добро, защото показва, че злото е зло. В този смисъл страданието служи на доброто, защото ни помага да се отдалечим от злото. Ако желаем, разбира се, защото страданието може да породи и озлобление*.

Ако се замислим, твърде често тъкмо страданието наричаме справедливост. Страданието винаги следва [от] греха. Така то се явява инструмент на милосърдието, защото ни учи да не грешим. Опари ли се детето на котлона, спира да протяга ръка към него. Кой любящ родител не желае детето му да страда?

***

Страданието поражда и любов.

Привидно може и да звучи парадоксално, но ако някой не страда и ние не виждаме и не съпреживяваме страданието му, надали можем да го разберем и обичаме. Това ясно се вижда във вида и качеството на обичта към домашните животни. Едно нахранено коте не страда и е трудно, много трудно да бъде обичано. “Горкото куче” е изявление на любов, но ако кучето не е “горкото” да го обичаме става почти невъзможно.

И така, за да обичаме някой, трябва да съпреживеем страданията му. Тук се докосваме частично до смисъла на идването на Божия син на земята. На християните е казано, че единствено чрез Христос могат да обикнат Бога. В нашия контекст това е така, защото на Бог не можем да състрадаваме. Самата идея да мислим за страданието на Този, Който има всичко и няма нужда от нищо, е абсурдна. Но как да обичаме Бога, ако не му състрадаваме?

Дилемата намира разрешение буквално в Христовото страдание. Колкото от него съпреживеем, толкова повече ще сме способни да обичаме Божия син, а когато обичаш Сина, обичаш и Отеца.

=============

* Аргументът за страданието като инструмент на еволюцията е развит от К.С. Люис в книгата му The Problem of Pain.

Какво е времето? Защо тече в тази посока? Променя ли се скоростта му и можем ли изобщо да дефинираме скоростта на времето след като понятието скорост съдържа в себе си идеята за времева константа?

Физиката тук не може да ни помогне много. Какво е времето науката знае точно толкова, колкото е формулирала дефиниция за живот.

Съществуват обаче стрели на времето, които описват посоката, в която то се движи (т.е. от минало към бъдеще, а не, да речем, в 10 минутен кръг). Термодинамичната стрела на времето например казва, че то се движи в посока нарастване на ентропията във вселената. Друга стрела твърди, че времето се движи в посока, съвпадаща с разширението на вселената.

Тези стрели на физиците са доста неточни. Те не обясняват защо го има времето, тоест няма причина да вярваме, че ентропията или разширението на вселената пораждат времето. Или поне не повече, отколкото да повярваме на Шоколадовата стрела на времето, която казва, че напоследък времето се движи в посока нарастване на количеството на изядения шоколад. Sweet.

Хипотезата на този пост е, че времето на земята се движи в посока нарастване на доброто и че доброто повлиява скоростта на времето, която не може да бъде дефинирана количествено, но само качествено*.

За да е вярна хипотезата ни, е необходимо доброто на планетата ни да се увеличава. Това е толкова очевидно, че е стряскащо колко хора не го виждат. Проблемът на тази хора вероятно се дължи на липса за понятие за добро и зло. Допускаме, че ние имаме такова, и продължаваме нататък.

Второто необходимо условие, за да е вярна хипотезата ни, е, че скоростта на времето трябва да се забързва, когато доброто се увеличава. Да го изразим с други думи – при повече добро времето става по-интензивно. Интензитета на времето ще мерим с качествените промени в живота на хората, настъпили в света.

Каква е разликата между 8 и 10 век? Как се е променил светът за тези 200 години? А каква е разликата между 18 и 20 век? В първия случай трудно ще намерим някой, който може да отговори. Във втория пак трудно ще получим отговор, защото повечето хора ще решат, че сме полудели. По-малко недоумение вероятно ще предизвика въпрос от типа “водата течна ли е?” Очевидно интензитетът на времето е по-висок напоследък.

Остава да видим дали между 18-20 век доброто на света е нараснало рязко. Ако е добро жените да са свободни и робството да е премахнато от големи части на планетата, да съществуват медицината и медиите и т.н., то отговорът е повече от очевиден.

И така, виждаме, че времето се движи (поне напоследък) в посока увеличаването на доброто на планетата ни и че неговият интензитет нараства с увеличението на добрата воля по света.

Но дали нашата стрела на времето не е просто следващата Шоколадова стрела? Добрата воля ли поражда времето или тя само повлиява скоростта му?

Шоколадова ни е стрелата. Котлонът повлиява водата, но не я поражда. Времето се поражда от свободата, тоест времето е необходимо на избора, така че последният да може да бъде изживян като следствие. Но това е друга история.

===========

*Скорост се мери в като изминато пространство за единица време (м/с, км/ч и пр.). Ако премахнем времето, защото неговата скорост ще мерим, то излиза, че скоростта на времето е просто разстояние, което няма никакъв смисъл, доколкото пространство и време са двете части на едно цяло. Това знаем благодарение на Айнщайн. Пак благодарение на него знаем обаче, че времето е относително и се променя със скоростта на наблюдателя. Това ще рече, че целият пост е за времето на човечеството, а не за времето на рибите или жълъдите.

Заглавието е шеговита алюзия с термините на физиката.

Казано е, че истината има две лица. Морган Скот Пек учи, че ако едно нещо не се състои от две части, които са парадоксални една спрямо друга, то това нещо не е истина.

Истината е винаги парадоксална и се състои от две части и при все това е винаги една-единствена. За да минем отвъд този привиден абсурд, трябва да разберем концепцията за едновременността.

Тя е проста: Едновременността съществува и се проявява като противоречие.

Вярно е, че разпъването на Христос е абсолютното зло, постигало този свят. Едновременно с това е вярно, че разпятието е най-голямото добро, постигало този свят (по К.С. Люис). Колкото по-дисциплиниран е човек, толкова той е по-свободен, тоест едновременно намаляването на възможностите, води до увеличението им. Свободата пък е изначално дарена на всеки и все пак всеки трябва да си я извоюва сам.

Примерите са безкрайни, както са безкрайни и истините.

Едновременността на двете лица на истината не само съществува, но тя изисква и двете лица да гледат в срещуположни посоки, тоест истината да бъде парадоксална. Тази концепция е основен закон на битието и като такъв лесно се илюстрира чрез физиката.

Електронът е частица и едновременно с това е вълна, което е парадокс, защото частиците не са вълни и обратното. Кое лице на електрона ще видим зависи от експеримента, точно както от гледната точка зависи дали в разпъването на Христос ще видим добро или зло (но то е едновременно и двете!), а в дисциплината – свобода или робство.

В известен смисъл материята съществува, защото електроните не са съгласни да стоят сами. Те искат да се сдвояват, тоест да бъдат на едно и също място по едно и също време. Това е възможно, но само ако двата електрона гледат в различни посоки*.

За да разберем и оперираме с истината като понятие, трябва да повярваме, че едновременността съществува и винаги се изразява като привидно противоречие. Привидно, защото всяка истина е една-единствена** и следователно няма с какво да си противоречи. Но едновременно с това, разбира се, истината е винаги парадоксална.

===============

*По-точно казано, два идентични по енергия и местоположение електрони (заемащи една и съща орбитала), трябва да имат различен спин (посока на въртене). Правилото е известно като принцип на забраната на Паули. Учениците запълват квадратчета с две срещуположни стрелки. Законът на Паули показва още, че не е възможно да съществуват две еднакви неща на едно и също място по едно и също време. Ако продължим тази логика, взимайки предвид долното съждение, неминуемо стигаме до извода, че истината е извън времето.

**Основен закон на логиката. Всяко нещо е самото себе си и нищо друго. “Истината е.” Нищо друго не може да се каже за нея, без да навлезем в противоречие. Примерът с електрона илюстрира това. Истината е, че електронът е. Електронът е вълна, само когато той е вълна, и твърдението е лъжа, когато е частица.

Този и предходният пост са взаимосвързани.

Какво е надеждата?

Отговорът на този въпрос наднича в бездната на свръхчовешкото битие. Той частично разкрива защо съществуващото съществува.

Ако попитаме какво е надеждата, отговорите на повечето хора ще се свеждат до това, че тя е или вяра, или желание. Надеждата не е нито едно от двете. Това се доказва лесно, а достатъчно основание да го твърдим би трябвало да бъде самото съществуване на думата и нейната употреба.

Какво тогава е надеждата?

Вяра, надежда, любов. Вярата е следствие и по-същество думата е термин за знание. В известен смисъл вярата принадлежи на миналото. Любовта, тоест волята за добро, е метод. Любовта подобно на всяко друго средство принадлежи на настоящето.

Надеждата принадлежи на бъдещето. Бъдещето не съществува. То се сътворява (или открива). Това, на което се надяваме, не съществува. Надеждата е форма на краен идеализъм, при който идеалът в известен смисъл не съществува. Не е ясно и дали може да се сътвори.

Надеждата е свръхчовешка по своята природа. Тя е върховното дръзновение на духа, който чрез нея намира причина да съществува. Свободата, родила добро и зло, служи на надеждата*.

==================

*В човешки контекст надеждата на доброто е, че любовта е правилният метод. Надеждата на злото е друга, а оттам и методите му.

В крайна сметка всяко нещо на света се свежда до въпроса дали е добро или зло. Ала по-важно е защо всъщност трябва да изберем доброто?

Защо да избера доброто, а не злото? Този е най-важният въпрос на света, но отговор той няма. Не съществува никаква логична причина да изберем доброто, а не злото.

Ако бе иначе, човек нямаше да е свободен да избере, защото всяка истина в крайна сметка е задължителна. Свободата е по-висша категория от добро и зло (тя ги и поражда [1, 2]). Ние сме надарени със свобода и това изключва възможността най-важният въпрос на света да има отговор.

И все пак хората задават този въпрос от хилядолетия и търсят отговор. Васко Кръпката завършва песента „Злите сили“ с думите „[за] да не сме като тях“. Достоевски посочва „верния“ избор с думите: „Красотата ще спаси света.“ На някои тези отговори са достатъчни и тази са благословени, но защо да не сме като тях и защо да желаем спасението на света чрез красотата? Няма еднозначен отговор.

Човекът трябва да познае блаженството на доброто по свой избор. Ала е трудно, ако не и невъзможно, да се каже, че това блаженство е обещано. Защото, ако знаем, че блаженството е резултат от определен избор, тогава щеше да има съвсем ясен отговор на въпроса „Защо да избера доброто пред злото?“ А такъв няма.

Тук се докосваме до проблема за смисъла на надеждата. Казано е, че „надеждата за онова, което се вижда, не е надежда*“. Отговорът на най-важния въпрос на света би отнел не само свободата, но и надеждата на хората.

========

*Рим. 8:24, цитирано в Изповеди на Св. Августин, кн. 13, XIII:14. Смисълът е, че надеждата за онова, което съществува и може да бъде видяно, не е надежда. Или с други думи, надеждата се отнася за това, което човекът не може да познае. В Божията доброта вярват, защото не могат да я познаят. На Божията воля се уповават, защото не могат да я постигнат. Вж. следващия пост.

Казано е, че скромността краси човека. Тъй е, защото много му отива.

Алберт Айнщайн не е бил Айнщайн преди да стане Айнщайн в мислите и делата си. Св. Августин Блажени е бил просто гражданинът Августин, но се е държал и писал като блажен светец. И е станал блажен светец.

Как ще бъда някакъв, ако се страхувам да стана такъв?

Достойният човек сътворява и преминава през три етапа в живота си.

В първият етап той се доказва на себе си сред хората. Горделив е за тяхното одобрение и с тях се сравнява. Иска да ги победи и на тях да покаже силата си. От тях да извоюва независимост. Този е етапът на достойнството.

Вторият етап е този на истинската горделивост. В него човекът вече иска да служи на хората, но не защото ги обича, а защото се сравнява с ангелите. Това е етапът на дълга. Готов е човекът да бъде последен на земята, ако името му ще се произнася с уважение на небето (защото е изпълнил дълга си). И макар на ближните да изглежда смирен, то всъщност той е бил по-смирен в първия етап, защото горделивостта му във втория е по-голяма и много по-опасна.

Ако се спаси от тази съблазън, той навлиза в третия етап на живота си. Този на истинското смирение и службата на хората без задни мисли. Етапът на любовта. Случи ли се, достойнство, дълг и любов се сливат в едно.

В известен, но много конкретен смисъл истината не търпи мекота в изказа. Криворазбраната доброта и пощада в изказа омаловажават истината и я правят безсилна.

Какъв е смисълът да кажем, че Сталин общо взето не е бил добър човек? Същите думи спокойно можем да използваме и за половината си съседи. Къде отиде истината? Не е ли по-разумно да отдадем кесаровото на кесаря и да наречем Сталин изверг и чудовище?

Изразяването на истината с думи трябва да е точно отражение на нейната природа. Другото е лъжа и преклонение пред страха от действителността.