Yapeku

Подиграваме ли се на дявола, времето ни е добре оползотворено, защото той не обича това.

Всеки кандидат-изкусител (по К.С. Люис) е инструктиран най-надлежно да се бори със смирението, с тази най-опасна добродетел, която може да превърне дори и най-лишения от дарби човек в сладкодумна арфа в ръцете на Твореца. О, как мразят дяволите смирението, което може да отнеме от ръцете им всеки и по всяко време.

Затова те всячески се стараят да научат от най-ранна младост хората, че смирение означава пасивност. (Дяволът все трябва да лъже, завалията. Не е лесна неговата, щом всичко, което е истина, в крайна сметка служи на Друг.)

И така, според дяволското учение, да сме смирени означава да мълчим, когато трябва да казваме истината; да отстъпим, когато трябва да се борим; да търпим, когато трябва да роптаем и въставаме. В неговата скверна уста смирението е синоним на безволие. Страхливият мухльо вече не е страхлив мухльо, ами е смирен… Дяволски му работи.

Смирението е активна сила, която гаси егото. Воля, която подтиска инстинктите на плътта и присъщия на последната егоизъм. Смирението е волята и действието на духа, който подражава на първообраза си. Смирението е почитта и верността към висшия идеал, по необходимост изразени в действие.

Смирено е гръмогласието на просветителя.

Да бъркаме смирение и пасивност е опасна заблуда и извинение за безотговорност, страхливост и безволие.

Прието е да се смята, че емоциите са или добри, или лоши. Например, че чувството на благодарност е добро, а чувството омраза – лошо. Тази постановка на нещата е напълно погрешна.

Емоциите са безлични. Те не са и не могат да бъдат нито добри, нито лоши. Те са състояние, а не действие. Чувствата и емоциите са буквално суров материал.

Да допуснем нещо отблъскващо. Нека мразим детето на съседите. Ако се срамуваме от омразата си, както е редно да се чувстваме в този случай, и в резултат на този благочестив срам сме винаги особено нежни и внимателни с това дете, то омразата лошо чувство ли е, щом поражда добри дела?

И обратното. Ако изпитваме благодарност към някого, който пряко всякаква нравственост ни е осигурил желан пост, и в резултат на тази си благодарност му уредим получаването на голям подкуп, то благодарността добро чувство ли е?

Житейските ситуации, на които сме били свидетели и участници през живота си, ако се вгледаме честно в тях, ясно ни показват, че няма добри или лоши емоции. Няма и свещени чувства, както романтиците и децата са склонни да вярват.

Има емоции и има съвест и воля, които да ги управляват. От всякакви емоции могат да се родят високи и светли дела, ако само желаем това. Емоциите не са определящи за качеството на делата ни.

***

В “Писма до Малкълм” К.С. Люис пише, че на чувствата ни не може да се вярва. Според него те твърде често не отговарят на действителността, която ги поражда. Страхът, който някой изпитва от малко мишле, съвсем не съответства на опасността. Нито пък радостта от нова дрешка – на придобивката.

На чувствата ни в известен смисъл не е разумно да се вярва и защото в твърде много случаи те са проява на егоизма ни. Какви дела само се оправдават с думите: “Аз го обичам!”

Двама младежи влизат в ресторанта.

Завиждам им. Завиждам им за възпитаното поведение и умението да се държат със сервитьора като с равен. Завиждам им за разходката в планината, от която се връщат. Завиждам им за младостта, за щедрия бакшиш, за начина, по който си избират маса по-далеч от колоните. Завиждам им за беседата, която водят, и за чудесните им планински якета.

Изглеждат така щастливи и уверени. Завиждам им.

Единият младеж съм аз. Колко глупава е завистта.

Щастието да постъпваме правилно не трябва да се бърка с щастието да постъпваме, както ни е изгодно.

Без смелост всяка добродетел е само до време. Историята на св. Петър, който три пъти се отрича от Христос за една нощ, разкрива точно това. Ако човек няма воля да проявява смелост, неговата доброта изчезва при първото изпитание или опасност.

Ето защо според Булгаков страхът е най-големият грях.

Съвестта поражда воля различна от тази на егоизма. Ако волята им бе една и съща, и следствията от нея щяха да се еднакви. Но нищо не е по-различно от делата на егоизма и тези на съвестта. Следователно и породената от тях воля е различна.

Волята на егоизма е чиста воля. Тя е упорство, инат. Волята на съвестта е нежна и смирена воля (затова културният човек изглежда на простака слаб). Тя е облагородена от любов и вярност към нравствеността.

Волята на съвестта е следствие не от любовта към себе си (т.е. инстинкта на тялото), а от любовта към хората и Бога (т.е. инстинкта на душата). Затова е по-могъща.

Волята за действие у човека се поражда или от егоизма, или от съвестта. Средно положение няма, защото егоизмът е винаги отречен от съвестта и обратното.

Всяко действие е мотивирано от едното от горните. Ала тяхната вражда се разпростира и в начините за изпълнение на взетото решение, тоест във всяко човешко действие. Ето защо съвестният човек трудно успява да действа напълно егоистично, а егоистът като цяло не умее да постъпва нравствено.

От горното противопоставяне и защото егоизмът е волята и властта на тялото над духа, то става ясно, че съвестта е средството на духа. Ако очите са прозорците на душата, то съвестта е вратата, чрез която положеният в нас Бог се преобразява в човек.

Егоизмът е волята и властта на тялото над духа. Тържество на инстинктите над съвестта.

Няма нищо по-унизително за [достойнството на] човека от егоизма му.

Случва се човек да осъзнае, че му липсва някое правилно отношение или чувство. Но какво трябва да сторим, ако сме разбрали например, че не обичаме хората?

Със сигурност не трябва да стоим и да се опитваме да създадем в себе си желаното чувство (или усещане за) с помощта на волята. Чувства и усещания не се произвеждат чрез мислене и възжелаване.

Чувства се създават чрез действия. Ако искаме да обикнем хората, трябва да постъпваме така, сякаш ги обичаме. Усещане за справедливост ще добием от справедливите действия, храброст от проявите на смелост и т.н. Единствено чрез целесъобразни действия е възможно да създадем в себе си усещането, което ни липсва и което желаем да изпитваме, било то любов, радост, благодарност или нещо друго.

===========

Още по темата: Да бъдеш или да чувстваш; Човек живее в делата си

Да се чете не е лесно. Лесно е да разпознават буквите и думите. Да се чете означава да се търси смисълът на написаното и начините за неговото приложение. А това е трудно, много трудно.

Един великолепен психологически експеримент илюстрира склонността на хората да приписват лошите черти на другите, докато задържат хубавите за себе си. Много често, четейки, правим точно това. Ако в текста се говори за вредата от егоизма, ние сме съгласни с тезата, защото другите са такива егоисти. Ако в текста се говори за ползата от алтруизма, ние отново сме напълно съгласни с написаното, защото сме неповторими алтруисти.

Подобно четене е неефективно, защото е горделиво. То не ни кара да се променяме и дори най-нравствената книга няма да ни помогне да станем по-добри. Очевидно ефективният начин да четем изисква обратната нагласа: “Аз в голяма степен съм като лошия герой и трябва много да се променя, за да стана като добрия”. “Разсъжденията за егоизма се отнасят за мен, защото съм такъв егоист…” и т.н.

Второто изискване на истинското четене е да забелязваме и осъзнаваме тези пасажи или думи в текста, които не разбираме. А те са изобилни във всяка книга или статия. Да вземем например твърдението, че ракът е заболяване, което се дължи на мутации на определени гени. Вероятно не повече от един на сто души разбира неговия смисъл. Въпросът обаче не е в това, а дали осъзнаваме, че не знаем какво означават думите “рак”, “мутация” и “ген”? По същия начин в общия случай не можем да дадем вярна дефиниция, тоест не знаем какво означават всекидневно използвани слова като икономика, пазар, ваксина, климат, живот, радиация и т.н.

Осъзнаването на незнанието позволява да фиксираме вниманието си върху това, което не знаем. Така запазваме шанса си да разберем.

И най-сетне човек трябва да се стреми да се научи да чете задълбочено и сериозно, тоест повече със сърцето си, а не с ума си. Какъв е смисълът да четем “Изповедите” на св. Августин, ако не изпитваме срам и разкаяние, когато той разказва за откраднатите круши? Какъв е смисълът да четем Достоевски, ако сърцето ни не кърви и стене страница след страница?

Сърцето на човека е като пещ, която ще гори толкова по-ярко, колкото повече гориво хвърляме в нея. Сърцето иска невидима храна, за да свети във видимия мрак.