Yapeku

Непосредствено преди да умре на кръста, Христос се провиква: “Господи, защо ме изостави?” (срв. Матей 27:46). Този вопъл е изключително объркващ за повечето християни. Той поражда съмнение и рано или късно се превръща в съдбовен въпрос, който вопие за отговор.

Животът, такъв какъвто го познаваме, следва закона на синусоидата. След изобилие идва недостиг, след суша – дъжд, след мрак – светлина, след скръб – радост… Този закон прави всякакви желания за вечно [попълнете по избор] глупави. Донякъде изненадващо законът присъства и в отношенията ни с Бога. Но за това си има причина.

В периодите, когато Бог е близо и ние усещаме присъствието и благодатта Му, всичко е лесно. С лекота носим кръста на всяко изпитание и с голяма радост в сърцето страдаме.

Неминуемо рано или късно Бог се отдръпва. Тогава дори малките скърби трудно понасяме, кръст от кибритени клечки едва влачим по земята. И се провикваме: “Господи, защо ме изостави?”*

Защо Бог постъпва така с нас? Защото ни обича. Защото иска да ходим сами. Всеки родител рано или късно пуска ръчичката на детето си и го оставя да ходи самостоятелно, ако и да се случва детето да падне. И тежко на родител, който цял живот помага на детето си в ходенето.

Цел на Бога е да станем като него. Да ходим самостоятелно. Това е обещанието и този път създаде, и по него ни поведе Синът, когато стана човек.

А Христос стана човек и позна изцяло човешката съдба в онзи миг на неизразими с думи самота и страдание, когато Татко му го остави сам и безсилен на кръста. Ала се изправи Христос-човекът на краката си и [така] отново се превърна в Бог и седна отдясно на Баща си.

А на нас, които останахме долу, показа силата на човека и пътя, по който трябва да вървим. И ако сега понякога пуска ръката ни, то е, за да укрепват крачетата ни, та да успеем и ние да се представим пред Бог изправени, а не пълзящи като онази отвратителна твар, с чиято измама започнала цялата история.

============

*Особено внимание на тези периоди на истинска самота и душевна суша обръща Тома Кемпийски в “Подражание на Христа”.

Да сме съгласни с доброто съвсем не означава, че го подкрепяме. Одобрението също не е никаква подкрепа, ако не е изразено с действие.

Повечето потенциално добри хора бързо научават, че почти всички са съгласни с правилата на морала и ги одобряват, но почти никой не ги защитава, когато се наложи. Липсата на действена подкрепа води до тихо отчаяние и поражда пасивността на потенциално добрите хора.

Последните остават с впечатление, че са добри хора – та нали от време на време действат като такива? Хаотичната доброта, както бе казано веднъж на д-р Хаус, е силно надценявана. Но е удобна, нали, докторе?

Пасивната, удобна и хаотична доброта поражда пасивна, удобна и хаотична доброта. Кому е нужна такава? Колкото и героичен да е един добротворец, той би постигнал повече, ако има истинска действена подкрепа. За кое точно дело помагат скришните похвали и тайните потупвания по рамото?

Грехът на дявола е гордостта му*. Затова много пъти е казвано, че дяволът не понася да му се подиграват. Още повече той не понася да служи на доброто.

Учени сме, че трябва да наказваме греха, но да не наказваме грешника. Трудно е да си представим завет, по-труден за следване от този. Желанието ни за мъст е твърде силно. Не е случайно, че в повечето филми стореното от злодея зло не се поправя, но за сметка на това лошият бива жестоко наказан. И, ако честно се вгледаме в себе си, ние искаме точно това. Искаме мъст, а не добротворство, и наричаме отмъщението справедливост.

Подобно поведение радва дявола.

Повечето от нас обаче са просто глупави и изпълнителни. Не сме зли по природа, просто сме слаби, объркани и страхливи. Не творим зло, защото го искаме или ни харесва, а защото лесно попадаме в заблуждение и под властта на чужда воля. С други думи, дяволът върши злините си чрез нас, възползвайки се от слабостта и неразумността ни.

Погледнем ли така на въпроса, ние виждаме истинския злосторник и влизаме в битка с него. Така не отмъщаваме на човека-средство, а се борим с източника-злосторник. Наказваме греха, а не грешника. Не обвиняваме и отмъщаваме на колата за калпавото масло, което друг е налял в нея.

Подобно поведение съвсем не радва дявола и той всячески се опитва да ни заблуди, че не съществува. Защото, докато съществува (подобно на всичко съществуващо), ще служи на доброто.

===========

*Христос, който не е горд, а смирен, иска да сме като него. Дяволът съвсем не желае това. Води се битка, а бойното поле е човекът. Всеки човек. По-лесно се воюва с дявола, отколкото със себе си. Да опознаем врага могат да ни помогнат Писмата на Душевадеца на К.С. Люис (свали).

Мнозина са чували, че пътят към Бога минава през любовта към хората. Но какво означава да обичаме хората?

Да бъдем алтруисти. Любов означава споделяне на благата. Ако имаме две ризи, да дадем едната на ближния си. Ако осъзнаваме, че никой вкъщи не обича да мие чинии, да се стремим да ги мием винаги ние. Да занесем на сестра си последния банан и да споделим с котето последното парче салам.

Важните блага, разбира се, са духовни. Да обичаме хората означава най-вече да споделяме с тях знанията си, чувството си за справедливост, усета си за красота, да споделяме радостта, щастието и смирението…изобщо всичко светло и достойно, що притежаваме.

И това ще ни се стори малко. Тогава ще разберем молитвата и защо алтруистът по необходимост се стреми към съвършенство. Откъде, ако не от Бога, можем да измолим още блага за ближните си?

Пътят към Бога минава през любовта към хората, т.е. през алтруизма. Ако раздаваме всичко светло що имаме, рано или късно ще се наречем сътрудници на Бога, защото Той ще [ни] въздава от своите блага и чрез нас ще достига до децата си. Ще се молим с думите “да бъде волята Ти на земята, както е на небето” и ще осъзнаваме, че всъщност се молим да изпълняваме ние волята Му на земята.

***

Християните са учени: “Правете на другите това, което искате да правят на вас”. Идеята на този основен Христов завет се е загубила в превода или нейде другаде. Съгласно горните разсъждения по-ясно е да се каже: “Давайте на другите това, което искате да се дава на вас [от Бог]“. С тези думи заветът на любовта и алтруизмът е вече лесно разбираем.

Природата на любовта води също така към осъзнаване на онова, което Н. Бердяев нарича пределно дръзновение на вярата: “Не само съдбата на човека зависи от Бога, но и съдбата на Бога зависи от човека”. Ако Бог се самоосъществява чрез делата си, а делото му на земята може да се извърши само от неговите сътрудници, както е логично да смятаме, то Бердяев е прав.

Фактът, че очевидното не подлежи на доказване чрез аргументите на разума, означава, че истината се познава чрез вярата.

Защо е така? Ако истината бе постижима по пътя на рационалното доказателство, тя щеше да бъде на практика задължителна (т.е. би се превърнала в закон), както са задължителни математиката и гравитацията. Свободата би била невъзможна.

Вярата (а не разумът) е пътят към истината*.

==============

*Иде реч за истината или реалността, която се намира отвъд законите на природата и всъщност ги поражда; за тази, която се съотнася към нравствеността или духа, а не към материята.

Природните закони са задължителни. В реалността на гравитацията не откриваме свобода. Самолетът лети, но все така изпитва земното привличане, както постещият изпитва глад. Постът не премахва глада, нито самолетът гравитацията. От тези освобождава смъртта и затова за обикновения човек тя е абсолютната благодат.

Човек не трябва да се страхува или притеснява да бъде категоричен. Всички нови истини се налагат чрез категоричност.

Прочее, истината съвсем не винаги е по средата. Земята е кръгла и се върти. Тя не е полукръгла или полуплоска, нито се върти някак си само наполовина.

Тегобите и неволите не се дължат на липса на вяра в Твореца. Мнозина знаят за Него, но делата им все така ги правят нещастни.

Вярата, която ни липсва, е тази, която е насочена навътре. Вярата в самите нас; че в нас живее частица Бог.

Повярваме ли в собствената си Божествена природа, изчезват пречките пред Богонаподобяващото поведение, в което единствено се разкрива щастието. Вече разбираме думите: “Не аз, а Бог в мен!” и изчезва страхът ни човешки, както и жалният вопъл: “Как може да искаш това от мен, та аз съм просто човек?”

И Сократ е бил човек.

Най-скъпа на сърцето ми приятелко,

Скоро ще умреш и ще се представиш пред нашия Отец и Неговите сътрудници. Какво ще им кажеш?

Милата ми! Лесно се живее сред хората и лесно се намира оправдание чрез тях. Но разсъди, какво от това, което казваш на мен, можеш да речеш на нашия Отец? За мъдрите книги, които си прочела, ли ще Му говориш или за недостатъците на съседите си*?

Ти, сестро, тук само това и правиш. Цитираш мъдри книги, които, прости, съвсем малко разбираш, и се сравняваш със съседите си, избирайки внимателно последните да притежават по-малко добри черти от теб. Избираш ги по това дали са глупави, материалисти и дори неморални. Колкото са по-несъвършени, толкова по-добре ти служат и ти изпъкваш като умна, добра, духовна… За да са по вкуса ти пък, умните трябва да те ласкаят, обсъждайки недостатъците (които ти нямаш или по-вярно не забелязваш у себе си) на останалите ти съседи.

Не казвам, мила ми приятелко, че Бог не ти е дал много добри качества, по които превъзхождаш съседите си. Но именно тук е голямата опасност, защото склонността ти да се сравняваш с по-грешните от теб не води до развитие на вложените в теб добри качества. Напротив. Ала внимавай, отдавна е казано, че “на които много е дадено, от тях много и се изисква”.

Какво се изисква, мила, знаеш по-добре от мен и всичките си съседи. Сама ни учиш всите, че по същество се изисква да обичаш ближния. Но това не е да му цитираш мъдрости, които често нито той, нито ти разбирате, нито да му сочиш недостатъците, така че да изпъкваш сама като човек без недостатъци. Някои от тези с големите недостатъци отдавна те надминаха в очите на Бога, защото успяваха понякога да обичат и помагат на ближния си.

Размисли, скъпа, смъртта е близо. Кого ще зарадва повече разказът за живота ти такъв, какъвто е сега – нашия Отец или долния отец?

========

*Мъдрите книги и съседите е идея на К.С. Люис от Mere Christianity. “Долният отец” е отново израз на Люис, този път от Писмата на Душевадеца, които горещо препоръчвам (свали).
In my Time of Dying е известна християнска песен (текст), изпълнявана например от Led Zeppelin и Bob Dylan.

Какво означава да се храним? Първо да изберем храната си. Само неразумният яде каквото му попадне и без оглед полезно или вредно му е то. После приготвяме храната, така че тя да бъде по-вкусна и във вид, пригоден за поемане от човешки същества. След това дъвчем, за да стане по-лесно смилаема. И най-сетне я разграждаме в стомаха си, взимаме полезните ни и нужни съставки в червата и изхвърляме останалото*.

Знанията трябва по аналогия да имат същата съдба. Първо трябва да изберем какво и защо ще научаваме. Само неразумният чете каквото му попадне и без оглед полезно или вредно му е то; а също и може ли да го разбере (смели). М. Мур е не по-малко отровен от свинската кървавица. Всъщност повече**. После трябва да се подготвим за процеса на учене, което отговаря на готвенето. Безсмислено е например да се четат мъдри книги от разсеян или бунтуващ се дух.

По насетне трябва да сдъвчем знанията, да ги преглътнем и смелим. Когато някой току-що прочел нещо тръгне да го обяснява на ближните си, той е като майка, която поднася на детето не гръдта си, а някаква полусдъвкана и изплюта кашица.

Казано е, че няма знание, лишено от неточности, както няма и храна, съставена само от полезни вещества. Ето защо наученото трябва да се асимилира от духа и разума ни, а ненужното да се изхвърли/забрави. Едва след това в кръвта ни плуват онези вещества (или идеи и знания), с които можем да подкрепим делото.

В този контекст идеята за Христовата кръв и плът става постижима за ума.

=============

* Преминалите в кръвта хранителни вещества имат своя разнообразна и трудна за разбиране и описване съдба, обозначавана с термина метаболизъм.
** Откъде зная, след като не съм гледал и минута от негов филм? Няма нужда да сме били в Лондон, за да знаем, че съществува. Нито е необходимо да съм пил стрихнин, за да зная, че убива. Разумът притежава способност да знае за някои неща, без да ги познава от опит.

Странно е колко много хора вярват, че Бог дели хората на такива, които вярват в него, и на такива, които не вярват.

Подобно деление е толкова човешко. Ние сме тези, които разделяме ближните си на католици и неверници, на бели и черни или пък на хетеросексуални и хомосексуални. Ала дори сред нас е трудно да се открие човек, който да дели хората според това дали знаят за него и дали го почитат. Дори такива свръхегоцентрици като Сталин и Хитлер са прилагали подобно деление само към част от човечеството.

А Бог съвсем не дели децата си. Той обича всички свои деца. Лъжа е, че ги дели на такива, които знаят за него (порасналите Му деца), и такива, които не знаят за него (Неговите бебета). Лудост е да мразиш бебетата, защото още се ориентират кое какво е.

В съвсем друг смисъл Бог дели или по-вярно преценява децата си. Критерият е дали делата са ни добри или зли. И няма значение дали добрият е атеист или злият пръв кардинал. Важно е само кой колко добро прави, сиреч доколко сътрудничи на Бога в управлението на света.