Yapeku

Какво наричат справедливост? В определен смисъл вярно е, че справедливост е да получаваме в количествен и качествен смисъл толкова, колкото даваме.

Избралият да служи на ближните си никога няма да получи справедливо. Той винаги ще дава повече, отколкото братята му могат да отдадат в замяна. Защото качеството е различно. Какво е можел да даде светът на Сократ? Дал му е отрова.

Служещият на ближните си страда. Несправедливостта поражда страдание и това страдание е иманентно вкоренено в този свят. Болката от липсващата реципрочност принуждава човека да търси как да получи според делата си. Земята е безмълвна за молбите му и той рано или късно се обръща към небето.

Всяка справедливост е от Създателя. В един или друг вариант това изречение се среща при всеки мистик. В светлината на неудовлетворената реципрочност, това е вярно. Което не може да получи от земята, човекът намира в Твореца. Затова казват, че в Бога единствено е утешението.

Страданието е необходимо, за да се обърнем към Създателя и да познаем благодатта му, която е качество. Творчеството също е качество и затова е толкова печална съдбата на творците, които не живеят всякога в духа.

В един или друг смисъл, който помага на ближните си, им носи любов. Любовта е качество, което няма аналог из материята. Ето защо обичащият хората няма да получи от тях според любовта си. Страданието е заложено в любовта, но е необходимо и полезно за обичащия. Страданието е пътят към Бога.

Първата благородна истина на Буда утвърждава красотата.

Един от законите, по който се движи целият живот, е този за полярностите. За да има движение, трябва да съществуват два полюса, между които да се породи напрежение. Този принцип на битието може да бъде наблюдаван навсякъде. Всичко, което се движи и развива, следва този закон. Включително времето.

Да вземем батерия. Тя има два полюса – положителен и отрицателен. Колкото по-голямо е напрежението между тях, толкова повече електрони се движат от единия към другия електрод, тоест батерията е “по-работоспособна”.

Примерът за батерията вярно подсказва, че там, където напрежението или разликата между двата полюса е по-голямо, движението може да бъде по-интензивно. Там е също така и по-лесно да се види кое какво е. Поради тази причина всяко ясно обяснение изисква контраст. Бердяев не случайно казва, че добрият пример е крайният пример. Който има уши, слуша, другите спорят за несъществени детайли.

Но да разберем бялото, светло сивото няма да помогне. Трябва черно.

***

За да разберем и изберем доброто, е нужно зло. Голямото добро иска черно, злобно и безмилостно зло. И щастлив е този, на който му е дадено да живее в епоха на зло, защото лесно ще познае доброто и лесно ще го последва. И горко на този, който живее в спокойни времена. И дважди горко на онзи, който запази неутралитет. Неутралните отиват в най-тъмните кътчета на ада, казал е Данте, особено ако са били съвременници на морална криза. Адът е на земята, а тъмнината е нужда, за да се устремим към светлината.

Дълг на всеки добротворец е сам да търси злото, за да влезе в конфликт с него.

Благословен е мракът. Той позволява на човека да свети с делата си и да поражда контраст. Където и каквото добро усилие да направим, създаваме контраст, полярност. Така създаваме напрежение и позволяваме на духа си да се движи. А ако изградим полярност и във външните обстоятелства, създаваме условия и на други да се движат.

Благословен е, който поражда контраст между доброто и злото, защото този контраст поражда еволюцията. Благословено е злото, защото без него никой няма да тръгне към доброто, нито доброто ще [може да] бъде сътворявано. Благословено е злото, защото то ражда нуждата от справедливост и милост. Благословено е злото, защото поражда страданието, което събужда хората. Благословено е злото, защото без него никога няма да познаем творчеството и свободата.

Ако търсим смисъл на живота, ще го намерим в свободата и творчеството. Те са, които създават напрежение и разделят добро и зло.

Да се страхуваме от настоящето е невъзможно. Страхът винаги е обусловен от мисъл за несъществуващото бъдеще.

Нека си представим голямо зъбато чудовище с подчертано агресивни намерения. Обзема ни ужас, защото е твърде вероятно скоро да станем нечия закуска. Очевидно ние се страхуваме от бъдещето, защото в настоящия миг няма нищо страшно – нито ни боли, нито нищо. Чудовището се приближава и ние виждаме острите му зъби. Целите треперим, представяйки си как тези зъби се впиват в нас и ни причиняват болка. Нищо от това не се е случило обаче. Страхът ни отново се дължи на бъдещето.

Чудовището ни захапва. Болката е ужасна, но ние не се страхуваме от нея, а от това, че вероятно ще умрем. Болката вече не е страшна, страшна е смъртта. Невъзможно е да се страхуваме от настоящето, което за пореден път ще разберем в момента на смъртта.

Отдавна е казано, че нищо не е по-страшно от самия страх, който отравя настоящето и ни пречи да действаме, както подобава на разумно същество. Страхът ни препятства да постъпваме нравствено и е онази отрова, която превръща света в печално място всеки път, щом само някой затрепери. Ако хората не се страхуваха, злото няма да съществува.

Живот без страх е единственият възможен щастлив и пълноценен такъв. Затова трябва да се научим да живеем в настоящето – тук и сега – както учат всички мъдреци и светци от началото на света.

Мнозина вярват, че злото ще напусне света изведнъж и за всички хора. Това не е вярно. Злото има човешки облик. То не може да напусне света, защото не живее в света, а в човека. Злото ще живее в нас, докато се страхуваме. А ще се страхуваме, докато не живеем в настоящето.

Изумително е, че е почти невъзможно да бъде открит човек, който да не различава добрите и лошите филмови герои и да не подкрепя добрите. Хората безпогрешно разпознават подлостта, лъжата, насилието и прочие, когато са пред телевизора или в кинозалата. Понякога дори плачат от безсилие да помогнат на добрите.

Дважди по-изумително е, че повечето от нас престават да различават доброто и злото, когато напуснат илюзията на киното и се озоват в реалния живот. Ние вече не страдаме от несправедливостта и не подкрепяме добрите. Вместо това сме способни да философстваме с часове само и само някак си да извъртим нещата така, че неприемливото на екрана зло да стане приемлива и дори полезна част от живота или поне такава, която няма как да избегнем и е излишно да й се съпротивляваме.

Нещо ни пречи да сме достойни в реалния живот, както сме достойни в намеренията си в кинозалата или пред телевизора. Ако искаме да си отговорим какво е това “нещо”, може би трябва да си представим живота като филм, на който ние сме главният герой. Ако се страхуваме да сторим това, то всякаква нужда от експеримент изчезва. Отговорът се изправя пред нас с цялата си гнусна прелест.

Страхът е най-големият грях. Той е в основата на човешкото падение.

Колкото по-малко мислите ни започват с лично местоимение от първо лице ед. число, толкова по-чисти ще са те.

Местоимението „Аз“ и неговите сродни като „мен“ и „ми“ отравят мисленето, превръщайки ни в егоисти. Тези местоимения, поставени в началото на осъзнаването и осмислянето на действителността, създават грешно усещане, че светът се върти около нас и заради нас. Човек изпада в буквално ужасната заблуда, че основната ценност на живота (му) е като средство за доставяне на лично щастие.

Буда е учил, че „господството над мисленето дава власт над живота“. Животът е предимно там, където свършваме ние, защото сме само нищожна част от него. Ако искаме да осъзнаваме и повлияваме същински живота, трябва да преминем отвъд себе си. Мисленето, започващо с лично местоимение от 1 л. ед. число, е сляпо и лишено от творческа енергия. То ни пречи да разбираме света, в който живеем, защото пречупва всичко през собствените си емоции.

Наградата да отхвърлим съблазънта на мислите от 1 л. ед. число е огромна. Когато човек не мисли за себе си, той не страда за себе си и така затваря портата на личното страдание. Ако се вгледаме колко мъка ни носят разсъжденията за себе си, усилието да победим едно местоимение са нищожна цена за живот, лишен от лично страдание.

Означава ли това, че повече няма да страдаме? Не. Напротив, ще страдаме много пъти повече, отколкото досега, защото вече ще виждаме мъката не само на един човек (себе си), а на мнозина. Но това страдание няма да ни парализира и превръща в недостойни и никому ненужни мрънкачи, а ще ни дава благородна цел. Да носим мир и радост на другите, да им помагаме да живеят така, че да не се нараняват сами и взаимно. Когато не мислим за себе си, можем да се фокусираме върху другите.

Преди да подадем ръка, трябва да знаем как, кога и на кого. Докато не победим местоимението, което ни препъва, няма да знаем нищо. Защото сме слепи за всичко извън нас. Дори за децата си.

В повечето случаи, когато човек не е способен да действа, без да се самоизтъква, е по-разумно да не прави нищо. Егоистичните подбуди рядко са съзидателни.

Колкото по-малко занимаваме света със себе си, толкова повече плодове ще дават усилията ни. Добре е да се въздържаме от действия, които казват: “Това го правя аз!” Скромността краси човека, подтиска емоциите и завистта (нашите и чуждите) и ни защитава от въпроса, който уби Христос.

Страстта към вещи, пари, обкръжение, слава и подобни никому не е донесла щастие. Напротив страстта към земното довежда човека до вътрешна пустота. Няма по-голямо страдание от това да няма за какво повече да живеем.

Поиска ли страстно човек някой предмет, животът му става интересен, има тръпка и цел. Получи ли човекът предмета, страстта изсъхва и досущ като стара люспа се свлича от вниманието му. Но има още предмети и е ред на нова страст.

Погледнем ли с повече състрадание на “страстотерпеца”, ще видим, че с времето не само отшумява желанието му да притежава един или друг предмет, а и към предметите изобщо. Рано или късно страстта му изчезва и той, който вижда смисъла на живота си в тръпката на страстта и нейното удовлетворение, се осъзнава празен.

Подобна е съдбата с всички други земни въжделения като слава, власт, обкръжение или пари. Рано или късно страстта към земното отслабва и изсъхва и в душата на човека се отваря огромна празнина. В тази празнина сега живеят само усещането за напразно пропиления живот и вероятно нечистата съвест, които страстите така дълго са прикривали.

Трудно е да си представим по-голямо страдание от това да бъде изгубен смисълът на живота, а в замяна на това – нечиста съвест и пустота. Ето защо, когато срещнем недотам добър човек или обикновен материалист, загубил докрай страстта към земята, трябва да му протегнем ръка. Загубил земята, той е готов да се обърне към небето и да започне своя дълъг и стръмен път към дома.

Докрай смирените вярват и служат. Но колко дълъг и трънлив е пътят към смирението!

Първо, човек служи на себе си, защото не знае за Бога. После пак служи на себе си, ала си мисли, че [желае да] служи на Бога (етапът на фанатизма и догмата). По-насетне вече служи понякога и на Бога, защото иска да служи на себе си (т.е. да еволюира). И чак след това идва онзи благословен миг, когато започва да служи само на Създателя, защото не са му останали други желания освен това.

Тогава човекът е превъзмогнал любовта към себе си, тоест страстта към земното. И плодовете на службата му са изобилни и винаги добри. Защото смирението всъщност е средство да постигнем вярата, а вяра е да служим на волята, която не познава зла умисъл.

Вярата не е нищо друго освен воля да постъпваме според идеалите си. В този смисъл единствено вярата дава силата да изтърпим и превъзмогнем страданията, съпътстващи живота, отдаден на идеали.

Колко често се поставяме на мястото на другите? Обличаме ли всякога кожата на човека, с когото общуваме? На всеки филмов герой? На непознатия в магазина? Мислим ли какво им е? Търсим ли им оправдание? И какво оправдаваме?

Да се поставяме на мястото на хората е неотменна част от любовта (т.е. от волята за добро).

Единственият начин “по делата да ги познаем” честно и справедливо е, като се поставим на мястото им. Без да сторим това, можем и да отсъдим вярно какво е делото – добро или зло, но не сме способни да отсъдим вярно как е справедливо да му отвърнем.

Справедливостта Христова първо намира оправдание и после отсъжда. Справедливостта е само тогава благодат, когато е изражение на любовта, която е винаги милостива. Който не обича ближния и не познава милостта, не може да е справедлив во Христа, защото носи сърце от камък*.


===================

* Този е основният конфликт между старата вяра на разпъналите Христос и Неговото учението за любовта. Старият закон не е справедлив сам по себе си, защото не е милостив, тоест не произхожда от благодатта Божия. Вж. съчинението “За благодатта и свободата на волята” от св. Августин (Блажени).