Yapeku

Горната зависимост не е задължително вярна. Ако бе така, нямаше да съществуват хора, които правят открития в изключително сложни области като имунология или теоретична физика.

Сложността на едно явление от количествена гледна точка е функция от изграждащите го части, умножени по възможните взаимодействия между тях. С други думи, сложността зависи от броя параметри и нараства пропорционално на тях. Повечето явления на този свят са съставени от милиони и милиарди параметри¹. Те са невъзможни за осмисляне и въпреки това мнозина се ориентират в тях. Как тези хора избягват объркването, при все че постоянно увеличават информацията, с която боравят?

Чрез интуицията. Единствено и само тя може да покаже на човек коя от милионите възможности е вярната в даден контекст. Интелектуалното съждение е абсолютно зависимо от интуицията. Без нея интелектът е обречен на редукционизъм. Без нея разумът е слепец, лутащ се напразно в безмълвна информационна безкрайност². Интуицията е качеството, осмислящо количеството.


==================

¹ Имунната система например е изградена от десетки милиарди постоянно подменящи се различни клетки, които взаимодействат помежду си чрез хиляди биомолекули, които на свой ред имат по няколко различни функции, и прочие. Между другото, ако клетките са само 100, а протеините едва 10, параметрите отново са милиарди.

² По подобен начин без вяра желаещият добро е слепец, лутащ се в живота.

Според научната парадигма факт е нещо, което може да бъде наблюдавано експериментално. С други думи, фактите се определят еднозначно от способността на сетивата да ги регистрират по един или друг начин. Всички микроскопи, спектрометри и прочие не са нищо друго освен продължение на сетивата.

Научната парадигма е полезна за изучаването и разбирането на свойствата на материята. Полезна е още и като модел.

За да познаваме фактите чрез сетивата си, е необходимо да имаме контролен механизъм, който да разграничава истинното от невярното. Защото е известно, че сетивата могат да ни заблуждават. Това, което ни казва, че хладилникът Coca Cola в средата на пустинята е мираж, зовем здрав разум. Нуждаем се от него, за да можем да ползваме правилно петте си сетива.

Интуицията също е сетиво. Не случайно я наричат шестото чувство. Но какво е необходимо да притежаваме, за да й се доверим? Интуицията не може да бъде контролирана от здравия разум. Тя е отвъд него и му е парадоксална.

Интуицията изисква развитието на способността да живеем в истина, да сме честни. Сиреч изисква да превърнем съвестта в първи контролен механизъм на действията си. Понечим ли да преиначим или излъжем, понечим ли да украсим или преувеличим, съвестта трябва да индикира това отклонение от истината и ние да коригираме съответно поведението си.

Този процес е бавен и болезнен. Ние непрекъснато преиначаваме, украсяваме, преувеличаваме или просто откровено лъжем. Десетки и стотици пъти дневно. И това е съвсем нормално… за децата.

Възрастните имат дълг към съвестта. Ако го изпълнят, получават неописуем с думи дар. Да различават кога интуицията им казва истината и да действат според това знание. Съвестта превръща интуицията в благонадеждно сетиво.

Дневно сънуване се наричат най-общо моментите, в които будни си фантазираме нещо приятно. Тези епизоди на контролирани сънища в будно състояние са характерни в една или друга степен за всички хора. По същество те попадат в няколко категории.

- Някои фантазират как постигат амбициите си. Амбицията може да е да се опълчат на шефа си и да му кажат в лицето, че е идиот. Може да бъде сцена на повишение или пък драматично интелектуално доказване в литературен кръжок.

- Други виждат как се изпълняват надеждите им. Представят си как на земята най-сетне слизат извънземните или пък как срещат специалния човек.

- И накрая, не малко хора фантазират как осъществяват идеалите си. В дневните си сънища те са герои. В техните фантазии понякога присъства саможертвата.

Чрез дневното сънуване се изразява подсъзнанието. Ако искаме да разберем какви сме в дълбочина, ще ни е от полза да проследим за какво си фантазираме в асансьора. Дребнави ли са мечтите ни или героични? Да спаси света ли желае подсъзнанието ни, или да наплюе шефа в лицето?

Светът няма нужда от хора, които плюят други в лицето. Нито от асансьорни герои. Ако в дълбочината ни има воля за добро, но на повърхността няма, нищо не сме.

Какво е човекът, ако не част от човечеството?

Страданието е там, където е съзнанието. Ако не мислим за счупената вещ, не бихме и страдали за нея.

Буда учи, че “господството над мисленето дава власт над живота”. Пак той казва, че “животът е страдание”. Ерго, контролът над мисленето дава власт над страданието. Но накъде трябва да поведем ума си?

Нагоре. Към голямата картина. Към страданието на цялото, от което сме част.

Милиони умират от глад всяка година. В някои държави като Русия и Иран затворите са пълни с невинни. Всеки ден хиляди умират от фалшиви лекарства. А на 5 часа път от Ню Йорк може да се закупи 13-годишна робиня за около 150$.

Какво са нашите собствени страдания в сравнение с тези на човечеството? Нищо не са. Загрижеността за цялото премахва личните страдания на частта.

Англичаните казват, че човек е част или от проблема, или от решението. Мъдро казват. Или-или. Средно положение няма.

Животът не позволява запазване на неутралитет по отношение на каквито и да било морални въпроси. В борбата между доброто и злото неутралните заемат страната на злото. На практика тъмната страна много по-често работи чрез пасивността на равнодушните и безразличните, отколкото чрез истински зли индивиди.

Отказът от избор и избягването на отговорност в крайна сметка винаги служат на тъмните сили.

Въпросът “Кой си ти [че ни казваш кое е добро и кое зло]?” е отговорен за смъртта на Сократ, Зенон, Сенека, Марк Аврелий, Ейбрахам Линкълн, Мартин Лутер Кинг и много други пресветли люде. Попитаха същото и Христос. После го разпънаха.

Защото той, а и никой друг, не им отговори, каквото искаха да чуят. А те искаха да чуят за различието, но чуха само за еднаквостта. И това им вмени отговорност и те го намразиха и убиха.

Въпросът “Кой си ти?” е облян в кръв, защото няма отговор, който да удовлетвори питащите. Добротворците са хора, които са избрали да постъпват, както е редно. Те не се различават от другите, освен по делата си. Но не за делата ги питат, заради тях ги мразят.

Хората са хора, били и добротворци. Кървавият въпрос няма да промени природата им. Затова не бива да го задаваме никому, но да гледаме делата. И ако са общополезни, да се поклоним и да ги подкрепим.

Но още по-важно е да не задаваме този въпрос на себе си. Той ще ни парализира. Трябва да сме по-добри от братята си, за да направим нещо по-добро от тях, нали? Но допуснем ли мисълта за превъзходство над ближните си, нищо добро за света няма да сътворим, напротив. Добре известни са делата на тези, които са се взели за повече от другите.

Този привиден парадокс има своето обяснение. Човекът никога не е достоен или равнозначен на добрите дела, които сътворява. Защото не той, а (с думите на Марк Аврелий) положеното в него ръководно начало е извор на добрата му воля.

В едно общество се срещат три типа хора:

Първите не са склонни да следват законите и моралните предписанията. В общия случай на тях им липсва мотивация да го правят било поради неразбиране на ползата от това, било поради егоизъм, алчност или нещо друго. Тези влачат обществото надолу.

Втората група е най-голяма, но е морално неутрална. Тук са хората, които различават редното от нередното, но не са избрали на коя страна да застанат. Тези хора в известен смисъл са слаби и действат според модата, обществените очаквания и прочее. Тяхната морална окраска се определя от обстоятелствата; те нямат нравствена идентичност. Нуждаят се от закони и обществени правила, които им позволяват и в известна степен ги задължават да постъпват почтено.

Третата група са хората с ясна нравствена идентичност. Те са почтени по природа и при тях това е вътрешно, а не външно обусловено. Тези люде винаги са малцинство, представляват най-еволюиралата част на обществото и са двигателят на развитието.

За да има развитие, трябва да съществува различие. Различието причинява движение. Липсата на различие би означавала липса на движение, тоест вечен застой, скука, стагнация.

С горното на ум и с разбиране, че движението на този свят се извършва от втората група в зависимост от това кой надделява в противоборството между първата и третата, ние, от една страна, не трябва да съдим структурата на света, осигуряваща неговото движение, а, от друга, трябва ясно да си дадем сметка, че от нашите действия зависи посоката на движението.

Състоянието на света е колективно усилие. Скоростта на развитие е колективно усилие. Ничии усилия не са ненужни. И ничии усилия не са безполезни. Всяка светлина осветлява мрака. Дори най-малката.

Лъжат тези, които казват, че е достатъчно да вярваш, за да бъдеш спасен, в смисъл, че по вярата, а не по делата, отсъжда небето.

Ако бе така, спасен е най-злият от злите. Нима той не вярва в съществуването на онзи, когото изкушава в пустинята и от когото най-позорно търпи поражение над волята си?

Вярва. Вярва и трепери. Не по вярата, а по делата отсъжда щедрото небе. Каквито са деянията ни, такова ще е и бъдещето ни.

***

Съвсем в друг смисъл Бог въздава според вярата. Ако човек вярва, тоест знае как е редно да постъпи, но не постъпи така, било поради леност, било поради страх, той ще търпи последици по-тежки от тези на неверника, който постъпва несправедливо.

Небесният закон е закон справедлив и не е като човешкия. Докато за хората “незнанието на закона не оправдава извършителя на престъплението”, духът донякъде оправдава незнаещия закона, но наказва по-сурово познаващия го. Прочее, небесната справедливост е неприложима на земята, защото ние хората сме способни да се лъжем взаимно.

Небето въздава според вярата. По-честит е онзи, който вярва и твори добро, от онзи, който постъпва общополезно по случайност. По-нещастни са тези, които вярват, но загърбват изискванията на вярата си, от онези, които грешат, понеже си нямат вяра да им показва що е справедливо.

Възможно ли е да кажем колко е нечия вяра и да сравним количеството й с тази на някого другиго? Отговорът на този въпрос на практика се състои в отговор на друг – можем ли да измерим вярата?

Вярата, подобно на любовта, е равнозначна на делата, би възкликнал някой. Право, вярно дума нашия любезен събеседник, но може ли той тогава да измери и сравни делата? Още по-трудна задача е тази, защото деянията са различни не само по мяра, но и по вид.

За да сравним две еднакви по вид неща, са ни необходими мерни единици. По същество измерването е винаги закачане на мерни единици след нещо – каната с вода събира два литра, стъкленото слонче тежи 200 грама и т.н.

Вярата можем да измерим, като й припишем време. Да вземем двама души, на които изведнъж в живота се случва голямо нещастие. Този, който по-бързо се отърси от стъписването и мъката си и каже: “да бъде волята ти, Господи”, той има повече вяра.

Времето за приемане на житейските неудачи и безкрайните скърби е пропорционално на вярата*.


======================

* Реално измерваме приемането на волята Божия, което е само един аспект на вярата. По подобен начин теглото е една от многото характеристики на стъклените слончета.

Живял някога един обущар. Един ден той убол пръста си с шилото. В тялото проникнали злотворни бактерии.

Околните имунни клетки усетили нашествениците и започнали битка с тях. Но врагът бил многоброен и на чия страна щели да натежат везните на победата, било неясно. Храбрите фагоцити изпратили вестоносци до Негово Величество организма с искане да им изпрати подкрепления.

Минало, колкото време минало, и храбрите фагоцити видели голяма група бойци, устремени в кръвния поток. Възрадвали се сърцата на защитниците – идвала тъй нужната помощ. Но, не щеш ли, другата група фагоцити подминала битката и продължила по пътя си. Недоумение обзело нуждаещите се от помощ бойци: ума ли са си загубили онези войници, та вместо да се притекат на помощ, отминават?

Но кой освен организмът вижда цялостната картина? Обущарят бил порязал ръката си на ръждив метален ръб и онази група имунни клетки бързала отчаяно към мястото, защото в тялото били навлезли от смъртоносните бактерии Clostridium tetani.

Затова е казано да не съдим.

***

Думите “не съдете, за да не бъдете съдени” съвсем нямат мракобесен смисъл. Та нима Христос би желал да всява страх, тоест да твори зло?

Точният цитат:

Не съдете‚ за да не бъдете съдени, защото с какъвто съд съдите‚
с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите‚ с такава ще ви се отмери (Мат. 7:1-2).

Когато не разбираме замисъла на цялото и го “осъждаме”, правим грешни изводи. Грешните изводи водят до погрешни решения и действия, които често са във вреда на цялото. Следователно нашата невъзможност да знаем целите на цялото, изисква да се въздържаме от изводи за неговите действия, тоест от осъждане.

Грешните действия вредят на цялото. Тъй както тялото постъпва с клетките, които не действат в негова полза, така постъпва и животът. Според мярата на нашето грешно отсъждане и следващите от него нецелесъобразни действия, ще ни бъде въздадено.

***

Думите на Христос съвсем не значат обаче да се въздържаме от това да отсъждаме кое е добро и зло, кое е редно и нередно и прочие. Ако не разпознаваме злото, как ще го посочим на ближните си и ще му се опълчим? Ако не го осъждаме като зло, как ще се борим с него като със зло? Всеки, който учи да не съдим в смисъл да не преценяваме природата на нещата и деянията според нравствената им окраска, отваря вратите пред безнаказаността на грозното и уродливото. Скатаването не е смирение.

Частта може и трябва да отсъжда що е справедливо в действията на другите части от цялото и да се бори срещу несправедливостта. Но частта не бива да съди цялото и да пренася своята микроскопична представа за справедливост (т.е. мярка и съд) върху него. Действията на другите части трябва да се оценяват само в контекста, в който му е дадено на човека да оценява. Преди да познаваме целите на цялото не бива да съдим за тяхното изпълнение.