Yapeku

Кога можем да сме полезни в борбата със злото? Когато то не може да ни засегне. Доброто не търси безпомощни сътрудници и лесни жертви. Ако глупостта и гордостта не ни подведат, сме защитени*.

В нас живеят страсти. Разни неща, които егото ни обича – да му се подмазват, да си купува лъскави неща и да го считат за авторитет, да дава заповеди и да си мисли, че има власт над живота… Всички егоцентрични страсти са потенциална цел на злото. То ги разпалва и чрез тях поема командването над волята на човека. И човекът започва да служи на лоши господари. Ако и да е имал добри мотиви в началото.

Преди да встъпим в битка, ние трябва да сме свободни от тези страсти, които в конкретния случай са оръжията на противника. Любовта към властта например е пагубна за политика, любовта към парите за търговеца и прочие.

Обезоръжаването на врага става чрез овладяване на егото, тоест чрез нравствено извисяване. Сократ е изпил отровата, но не е бил победен. В борбата със злото непобедими са чистите духом.


=============

* Такъв е законът на милосърдието – никому не се дава проблем, който не може да реши (с думите на Ричард Бах от “Илюзии”). И все пак, всекиму е дадена свободата сам да си вземе проблем, който не може да реши.

Невъзможно е да се докаже, че небето е синьо. Възможно е само да се обясни защо е синьо, тоест че пропуска от всички цветове точно синия, а другите поглъща. Каквото не взимат небесата, то достига до взора ни.

Така или иначе това е обяснение, а не доказателство. Очевидното е отвъд логиката*. Очевидното е априорно по природа и не подлежи на доказване, а само на разясняване.

============

*Единствената логическа операция, приложима към очевидното, е неговата еднаквост със самото себе си. Още по темата.

Ако преработим като християни трите закона на роботиката на Айзък Азимов, ще се получи нещо такова:

1. Човекът не трябва да наранява обществото или чрез бездействие да допуска увреждане на общественото благо. Човекът винаги трябва да постъпва по-начин полезен за обществото;

2. Човекът е длъжен да действа в полза на ближния освен в случаите, когато това нарушава първия закон. Грижата за ближния задължително трябва да бъде част от грижата за обществото;

3. Човекът следва да защитава своя интерес, когато това не противоречи на първия и втория закон.

Подобна йерархия на добротворството е в основата на християнския морал. Първо са ближните, после е ближния и най-накрая съм аз. Аз съм ценен дотолкова, доколкото съм се развил като инструмент за служба на общото благо.

Много е важно да разберем че добротата се постига навътре, но се изразява навън.

Същото се отнася и за честността, справедливостта, мъжеството, състраданието, усета за красота и всички други неща, които си струват усилията.

Стоическата философия учи, че не можем да контролираме, това що е отвъд нас. Не зависи от нас дали ще ни уважават и дали ще ни дадат власт, не зависи дали ще ни вярват или ще ни отровят, не зависи дори кога ще умрем и с какви таланти ще се родим.

Но от нас зависи дали ще сме честни, справедливи, мъжествени или пък ще сме страхливци и лъжци. За да избегнем тъжната участ на вторите, трябва да сме ориентирани към постижения навътре, а не към почести и слава, тоест само към това, което ни принадлежи.

Човекът е смъртен. В този смисъл ние сме само временни стопани на живот, който друг ни е дал. Да бъдем добри стопани означава да отгледаме добър плод, който да раздадем според мярата си на хората. Останалото е суета и неблагодарност към живота.

За да определим мястото си спрямо другите неща, е необходимо да се сравним с тях. Цял живот това и правим – сравняваме се и разбираме кои сме.

Този задължителен и често несъзнателен процес крие голяма опасност. Та нали, ако се сравним с мравка, ще изглеждаме гиганти, но редом с дракон сме нищожни.

Къде сме тогава наистина? Кои сме ние?

Няма значение! Важно е само винаги да се сравняваме с най-високото, с най-доброто и прекрасното, което знаем. Така ще останем смирени и устремени към красивото и хармоничното. А когато го постигнем, пред взора ни ще се открие още по-голямо достойнство и пътуването ще продължи. Ден след ден.

Ние сме мравки устремени към Висшата природа и промисъл. Докато не се слеем с тези, винаги ще сме мъници. Затова няма значение къде сме по пътя, а само с какво се сравняваме.

Всяко твърдение е истинно само в границите на контекста, в който съществува като основаващо се на фактите. В даден контекст истината по определен въпрос е само една.

Понякога казват, че водата е вкусна и кристално синя. В учебника пък пише, че водата е безцветна и безвкусна. Прави са, че на някои места водата е твърда, други вярно я считат за течна или мека. И никой от тези не лъже и всички говорят истината.

Истината обаче не може да се различава от себе си* и в никакъв случай не е относителна. Тя е просто е многолика и това съвсем не противоречи на нейната абсолютност.

Едно твърдение е истинно само в своя контекст. Извън него то става недоказуемо и следователно неосноваващо се на фактите. Изместването на контекста отхвърля истината и я превръща в лъжа. Изместването на контекста изключва възможността да бъдем нравствени и разумни. То убива самата същност на общуването между хората и затваря вратите към постигане на братство и хармония.

Изместването на контекста е недостойно.


===========

* Основен логически закон необходим например за изграждането на теорията на симетрията. В този пост „факт“ е такова нещо, което се потвърждава от очевидните явления. Очевидното не следва да се доказва и не може да бъде доказано.

Хората предимно говорят за себе си. То е, защото обичат да слушат за себе си.

Ако искаме да ни слушат тогава, е необходимо да говорим на човека за самия него. И то така, че да не го обиждаме, нито да му е скучно, нито по друг начин да му създаваме неприятно усещане.

Тук само любовта към ближния може да помогне. Любовта е универсален език.

Въпросът е да осъзнаем, че в нас е положена частица Бог.

От тук насетне е лесно – просто трябва да служим на вътрешния ни Бог. Той, положеният в нас, ще ни преведе през бурното житейско море, за което ние сами по себе си дори нямаме компас.

Умирането не се различава от другите работи. Просто трябва да се свърши в края на живота.

Като всяко дело и това има нужда от обмисляне и подготовка. Добре и полезно е да започнем да мислим и да се подготвяме за смъртта от рано, та да не се окажем незнаещи кога и как да умрем достойно.

Човек, както споменава Воланд*, е внезапно смъртен. Да не отлагаме тогава днешната работа за утре, защото смъртта ни е едно такова нещо, за което няма утре.


============

* В първите страници на „Майстора и Маргарита“ от М. Булгаков

Да се борим срещу злото е едно, да се борим срещу хората съвсем друго.

Носител на злото често е човек.¹ Но не човекът е наш враг, а злото. Да накажем носителя, а не злото, не изкоренява греха. Напротив, увеличава го и го усилва. Да не обичаш ближния, а да отмъщаваш за слабостта и невежеството му, е грях.

Целта е изкореняването на злото, а не изкореняването на човека. Затова средството е любовта, тоест волята за добро. Добротворството е философия и система на средствата. Красотата, тоест природата на доброто,² живее в средствата!³

Целите на Доброто са извън сферата на човешкото разбиране. Ако не знаем целите, остава да внимаваме със средствата.⁴ Ако пък имаме достатъчна смелост, ще осъзнаем, че целите на Доброто се променят според способността ни да прилагаме едни или други средства.⁵


================

1. В останалите случаи е обществото. Иде реч за земното зло.
2. Идеята, изразена с тези думи, е от Марк Аврелий.
3. Джордж У. Буш е казал, че “ние воюваме за нашите принципи и нашето първо задължение е да живеем според тях”. Християнинът би перифразирал така: “Ние воюваме за нашите средства и първото ни задължение е да го правим чрез тях.”
4. Цитат, но не помня източника.
5. Целите на медицината също се променят със средствата. Целите на обществото с еволюцията на индивидите и т.н.