Yapeku

Понякога хората се подценяват неимоверно. А понякога същите тези хора се надценяват неимоверно, считайки се например за равни някому, комуто не могат да стъпят на малкия пръст. Как е възможно човек едновременно да има толкова ниско и толкова високо мнение за себе си?

Нищо учудващо няма. Подценяването и надценяването произхождат от едно и също място, от невярната преценка за себе си. Тя се проявява двояко, това е.

Добро е да помагаме на хората, доколкото можем, да осъзнаят истинското си място и възможности. Но кой път да изберем – този на “поставянето на място” или този на вдъхването на самочувствие и кураж?

Най-често е по-добре човек да бъде издигнат, отколкото повален. Това е пътят на християнството; този, който следва учителят, оставящ след себе си учители. Пътят на възвисянето, а не пътят на подтискането, трябва да избираме в повечето случаи.

Защото да повалиш е изкушение, а да издигнеш е благодат.

С раждането си всички попадаме в плен на тялото. За бебетата въпросът за оцеляването е основен. Най-малките усетят ли глад, започват да реват настойчиво и леко ужасено. Колко тежко е да си напълно безпомощен!

Поотраснем ли, тялото започва да иска да му осигуряваме наслади. Някои дейности като хранене, пиене на вода, секс и прочие ни доставят удоволствие. Така е, за да не престанем да вършим необходимото за оцеляването на вида.

При такъв старт е нормално през младостта да се отдадем на физически удоволствия, тоест такива, които носят наслада на тялото. Изборът е огромен – храна, спорт, лежане на плажа, алкохол и наркотици, секс и т.н. Някои хора това правят цял живот.

На повечето от нас с развитието на интелекта и духа (т.е. с възрастта, но само ако полагаме усилия) започват да им доскучават телесните забавления. Пиенето на бира в парка и лежането вече не носят онази наслада. Идва скуката.

Това е преломен момент в еволюцията на индивида. Той може да прозре съществуването на интелектуална и духовна наслада и да започне да си ги осигурява (изискват се усилия). А може и да не прозре. Тогава бавно и незабележимо, но неумолимо, скуката довежда тънка като паяжина депресия, която превръща живота в сивееща агония.

За тези, които отхвърлят последователно радостта и скуката на телесната наслада, е важно да разберат, че основна ценност в живота им вече е съзерцанието. Немисленето и неправенето освобождава и отключва възможността за изживяване на духовна и интелектуална наслада. Ала съзерцанието не трябва да се разбира като пасивно действие. Такова е лежането. Съзерцанието е активност на духа, чрез която той отмества взора си от този свят и поглежда към света на идеите.

***

Да разберем съзерцанието е неимоверно труден и дълъг процес. Съзерцанието е отвъд думите.

Those whom heaven helps we call the sons of heaven. They do not learn this by learning. They do not work it by working. They do not reason it by using reason. To let understanding stop at what cannot be understood is a high attainment. Those who cannot do it will be destroyed on the lathe of heaven.

Chuang Tse: XXIII (Цитатът е взет от книгата на Урсула Ле Гуин “The Lathe of Heaven”).

Човек иска да е прав тук-и-сега. Мъдрецът се стреми да е прав по принцип или далеч в бъдещето. Авторитетът на мъдростта в много малка степен принадлежи на настоящето.

Очевидната и доказуема правота тук-и-сега е голяма съблазън, отклоняваща ни от пътя на мъдростта. Мъдрият никога не робува на този свят, но гледа отвъд него; нито се съобразява с времето, но гледа отвъд него. Това е така, защото мъдростта е винаги ориентирана към вечното, тоест към това, което трябва да бъде и ще бъде, но не е сега.

Копнежът по вечната младост е характерен за човека. Това не бива да ни учудва.

Тялото и свързаните с него части на личността остаряват. Очевидно не там трябва да търсим неподвластност на времето.

Духът е този, който е вечно млад. Него трябва да осъществяваме, осъзнаваме и прочие, за да не остареем. Усещането за младост зависи от своеобразното състезание между обективното земно време и скоростта, с която духът ни излиза на повърхността. Тези, които се променят и еволюират бързо, запазват усещането си, че са млади. Защото са такива – винаги нови и винаги за кратко някакви. Техният дух не се застоява в капана на едни или други нравствени и мисловни постройки и затова няма време да се почувства стар или уморен.

Пътят на мъдростта е и път на младостта.

Непосредствено заложено в нас е единствено удовлетворението от материалните и светските успехи. Духовните постижения не носят удовлетворение автоматично или даром. Радостта на духовното постижение трябва да се заслужи.

Но как? Чрез смирение и благодарност. Смирението и благодарността са необходими на духа. Само чрез тях той изживява радостта от постижението.

Ако мотивите ни са по-добри от делата, ще бъдем съдени според мотивите си. Ако ли път деянията ни са донесли добро, въпреки че мотивите ни не са били добри, ще ни бъде въздадено според делата.

Милостта е особена форма на справедливост. Бог гледа позитивно на нещата. И съвсем не е злопаметен.

==========

Вижте Духът съди по качеството, а не по количеството. Двете тези само на пръв поглед изглеждат в конфликт. Този пост се отнася за материалното проявление на справедливостта, а старият за вечната хроника на духа. С други думи това тук е земният закон, а онова духовният. Съдбата на земното същество е само малка част от съдбата на духовното (ни) същество.

Количеството трябва да следва от качеството, а не обратното. Вярно е, че количествените натрупвания водят до качествени изменения, но това е на земен план. Качествените изменения на материализма по-същество най-често са количествени.

В този смисъл качеството е дух, идея, а количеството е материя, обект. Злото винаги се стреми да наложи върховенство на количеството над качеството.

Често се случва да поставим следствие за цел. Ала следствията не трябва да бъдат цели. Подобно объркване в същинските въпроси превръща живота ни в жалко съществуване.

Приятелството не може да бъде цел. То е следствие от общи възгледи, общи спомени и т.н. Цел може да бъде да подкрепяме приятелите си и да ги обичаме все повече.
Парите не могат да бъдат цел. Те са следствие на упорит труд, наследство или нещо подобно. Цел може да е закупуването на зимни обувки за деца от дом за сираци.
Доброто семейство не може да бъде цел. То е следствие от любов, търпение, възпитание, подтискане на себичността и милион други. Цел може да е създаване на усещане в децата ни, че, каквото и да се случва, ние винаги ще ги обичаме.

Примерите са твърде многобройни. Всички те са следствие на едно голямо объркване – че цел може да бъде нещо, което искаме лично за нас. Егоизмът бърка и поставя следствията на мястото на целите. Това разместване на същностните приоритети е отговорно за немалка част от бедите, които предизвиква себичността в живота ни.

Злото понякога побеждава. Неприятно, но непроменимо.

Важното е дали посрещаме победата му с гордо вдигната глава или не. Това зависи от съвестта ни. Чистата съвест, а не постиженията, както си мислят някои, е истинската причина за достойнството на човека.

Злото може да победи извън нас, в обективния свят, но да загуби битката вътре в нас. Мерило за състоянието на личната ни борба със злото е чистотата на съвестта ни.

Щастлив е този творец, който е осъзнал и приел докрай, че нито една негова идея всъщност не е негова, нито му принадлежи по някакъв начин.

Зависимостта на твореца от Твореца е ужасен удар за егото. Ала е единственият път към същественото знание. Творческият подем се осъществява, където вече са налични смирението и благодарността и радостта от тях.