Yapeku

Доброто оценява предимно по мотивите, които различава по действията. Злото се интересува от резултатите.

То е така, защото доброто обитава духа, а злото обитава материята.

Творецът дотогава ще остане творец, докато осъзнава, че е арфа в ръцете на Всемира. С думите на индианския шаман Франк Подиграващият враните творецът трябва да е като куха кост, през която тече от небето към земята.

Истинският артист осъзнава, че не той е, който създава същността на творбата. Помисли ли си друго и костта се запушва с алчност, егоизъм и самомнение. И не тече вече през нея от небето, но се стича човешка слуз.

Смирението на твореца е активно. То е молитва и зов. То е неотклонна вярност и благодарност. Творецът протяга ръце към живото небе и затова го достига.

Н. Бердяев пише, че трагедията на този свят започнала, когато Създателят пожелал да познае свободата. За това разказва митът за Адам и Ева.

Свободата ражда доброто и злото. Създателят желае човек по своя воля да познае красотата и смисъла на нравствеността. Така поражда нуждата от злото, олицетворено от змията. Но злото не е желание и цел на Бога и то няма битие освен в контекста на човешкия свят.

Свободата е по-висша категория от доброто. Наложеното на сила добро не е добро във висш смисъл. Поради своята Богоподобна природа хората се бунтуват срещу подобни опити и макар да е възможно правилата и законите да наложат добротворство (дори често е желателно), хората ги следват само докато това е необходимост.

Доброто, което побеждава времето, е дете на свободния избор.

Тук е мястото да изразя признателността си, че четете този блог. Доброволно отделеното ви време е моето главно вдъхновение. Благодаря ви!

Съществува знание, което може да се изрази с думи. Съществува и такова, което не може.

Второто е за нещата и реалностите отвъд човешките думи (създадени да описват обектния свят). Несемантичното знание е за духовните реалности, тоест за неуловимите със сетивата явления.

Неизразимото с думи знание е непонятно интелектуално (но не и нелогично), защото мозъкът е семантичен по своята същност. Тихото знание се предава чрез езика на душата – език на непосредствено впечатление и изживяване, език на чувство и усещане, на светлина и красота.

Тихото знание е по-дълбоко и по-всеобхватно. То е по-важното и съществено за съзряването на човешкия дух.

За ползата от действията няма никакво значение каква философия изповядваме на думи или дори какво правим. Нашите интелектуални разбирания и нашите действия определят в нищожна степен резултата от усилията ни.

Мнозина подобно на Уинстън Чърчил са изповядвали определена философия и са се борили с всичките си сили срещу злото в света преди и по време на Втората световна война. Ала Чърчил е един и той е този, когото историята сочи като спасител на човечеството от антиутопията на Джордж Оруел.

Защо точно той, а не милионите други като него? Съдба, късмет, шанс? Ако изберем да вярваме в тези, то трябва да се запитаме какво ги поражда. Възможните случайности в човешкия живот са безкраен брой и статистическата вероятност да имаме дори един Линкълн през цялата световна история е практически нулева. Това противоречи на експеримента.

Отговорът е във вътрешният свят. Постиженията в живота са следствие от постиженията в духа. Никой не е надскочил духа си в своите действия и техните последици. Духовното постижение предхожда обективното.

Когато разберем тази истина, ще започнем да отдаваме повече значение на вътрешното постижение, отколкото на външното. Светът ще се превърне в мястото, където въплътяваме победите на духа си.

Само победилият в духовното ще бъде и победител в света. Светът не е нищо друго освен отражение на духа на населяващите го същества*.


===============

Тази формулировка на пръв поглед е дълбоко атеистична. Противоречието изчезва при разширяване на критериите ни за “свят” и “същества”. Погледнато теологично, предпоследното изречение на горния пост изразява обещанието на Христос за Царството Небесно, защото никой не е надхвърлил духовното постижение на Твореца.

Нравствеността в някакъв смисъл е форма на интелигентност. Висша може би, но интелигентност.

Само глупав човек може да смята, че личното земно щастие е възможно извън контекста на общественото благосъстояние. Това разбиране е егоистично по своята природа и действа срещу благото на обществото. То разрушава обществото.

Човек живее в и е част от обществото. Взаимодействията между цялото и частта не могат да бъдат избегнати. Когато обществото е болно, индивидът страда. Митът за личното “необществено” щастие е просто логически nonsense.

Нравственият и затова умен човек разбира, че всяка лична цел трябва да е подчинена на общественото благо. Клетките в човешкия организъм са умни, хората в повечето държави не. Мнозина от нас се държат като ракови клетки. Последните са самоубийци*.

Човекът намира своето щастие, когато се превърне в средство на обществото. Само чрез службата на другите можем да познаем героичните усилия и да се почувстваме герои. И няма значение дали сме героични в желанието си да дадем на хората хубави обувки или да ги научим на чужд език.

Героизмът в делата е ключът към личното щастие. Героите винаги са обществени служители и няма изключение от това правило.


===============

*От научна гледна точка ракът е странно заболяване, защото противоречи на теорията за еволюцията на Дарвин. Според нея туморите би трябвало да се “самолекуват”, т.е. да стават все по-безопасни, а не обратното. За хората също е полезно да се “самолекуват”.
И още нещо: според научната догма “еволюция” означава адаптация към околната среда. С други думи Бойко Борисов е по-еволюирал от майка Тереза, защото е по-як, тича по-бързо и ще оцелее по-дълго без храна. Материализмът по природа е безнравствен и затова, както се вижда, тезите са му глупашки.

Лесният път е и най-краткият към посредствеността.

Затова преобладаващата философия на съвременните либерали е философия на посредствеността. А посредствеността не е свобода, тя е робство.

В началото всеки се учи отвън навътре. Този процес се извършва в училищата, докато гледаме Discovery Channel или четем книга. Външната среда е по-наситена смислово от вътрешната.

От един преломен момент в човешката еволюция индивидът започва постепенно да се учи отвътре навън. Това ще рече, че е способен да разбере и запомни само това, което сътворява сам в ума си. Докато не премисли и не пресъздаде в мирозданието си дадена концепция, по-еволюиралият е безпомощен да я научи*.

Ако погледнем биографиите на всепризнати гении, ще открием, че мнозинството от тях са били посредствени ученици, не са можели едно стихотворение да запомнят наизуст и прочие. Такъв е бил случаят например при Айнщайн и Бердяев (иронията е, че първият едва се е справял по физика, а вторият по закон Божи). Ситуацията е характерна за творците, чиято воля е обърната навън, а не навътре (към личното постижение).

Ученето и творчеството за някои са едно и също нещо. И при все че да твориш е по-бавно, отколкото да учиш наизуст, това е по-бързият метод за добиване на знание. Защото е по-всеобхватен и разкрива скритите взаимовръзки между нещата, които разумът не може да види, но творческата интуиция различава. И защото творческото познание не е подвластно на стихията на забравата.


====================

*Идеята за възприемане на информацията отвътре навън вместо обратното е описана елегантно от Робърт Пърсиг в книгата му “Лайла”. Ако разбираме и запомняме бавно нещата, тоест само след като ги премислим дълбоко и ги впишем в логическата последователност на представата си за света, концепцията на Пърсиг за статичното и динамичното качество ще ни бъде от голяма полза.

Хората действат и по това всички си приличаме. Мотивите ни обаче са различни.

Мнозинството земляни в повечето случаи не знаят или не осъзнават защо постъпват по един или друг начин. Решенията ни са емоционални, случайни, а често и дори невзети – реагираме според нечии очаквания, като е прието и прочие. Накратко, мнозинството избори се правят безсъзнателно.

После идва по-малката група, която действа обмислено според собствения си интерес. Тези пресметливи люде са развили в някаква степен своят ум и предвиждат последиците от делата си, което им позволява и да определят в немалка степен посоката на живота си. Проблемът им е, че действат за своя лична изгода, което ще рече също и безнравствено в много случаи.

И най-сетне са тези, които се питат как е редно да постъпят в дадена ситуация. Отговорът е тяхното действие, а мотивът им е вярата във върховенството на нравствеността над индивида. Тези са най-малката група сред нас, ала само те са се събудили за истински и достоен живот. Защото живи са тези, които съзнават нравствената си отговорност.

Вълшебният въпрос “как е редно да постъпя сега” бавно и незабележимо ражда Homo Dignus, т.е. достойния човек.

Не е възможно човек да бъде свободен някак си така по принцип. Възможно е само да действаме свободно; да творим свобода.

Свободата е действие, а не състояние*.


===========

*Ако тази мисъл ни се струва странна, то е защото не разбираме добре разликата между вътрешно действие и (вътрешно) състояние. Второто е пасивно и няма нищо общо с активността характерна на свободата.