Yapeku

Цената да обичаш хората е висока.

Какво е общото между личности като Ейбрахам Линкълн, Сократ, Васил Левски, Христо Ботев и Марк Аврелий? Всички те са обичали хората и са посветили живота си на това да превърнат света в по-добро и справедливо място.

И всички те са били убити…

Висока е цената да обичаш хората. Но щом най-свестните сред нас я плащат, значи си струва.

Целта на живота ни като човешки същества е да познаем доброто и да го утвърждаваме. Това не може да се случи без да опознаем и неговия антипод, та да ги различаваме.

Животът е страдание, както учи Буда, защото ние просто трябва да се научим да разпознаваме злото. Нямаме избор. Само така ще можем да му се противопоставяме, тоест да творим добро. Процесът на изучаване на природата на злото обаче е болезнен и често отвратителен. Та кое нормално човешко същество е склонно да слуша за зверства и мъчения, за мъката и болката на жертвите?

Доброто човешко същество. То е готово да страда доброволно, за да разбере кое измъчва хората и как да го спре. Така злото се превръща от абстрактна в съвсем конкретна заплаха и човек става способен да го разпознае още в зародиш и да му се противопоставя.

Пътят на доброто е път на страданието. Ала е единственият, който носи истинско удовлетворение и непобедима радост. Защото ни избавя от егоизма ни.

Да служиш на хората означава да се противопоставяш на хората.

Господстващото обществено мнение е по правило срещу промяната, ако тя е за добро. Ако пък е за лошо, процесът е инволютивен и води към нещо познато и затова по-лесно за приемане. От тази гледна точка злото е винаги облагодетелствано.

Демокрацията, когато не е изражение на нравствените ценности на народа (или на вярата му), е вредна за еволюцията.

Хари Труман, велик президент на САЩ, извършил някои непопулярни дела, като пускане на две атомни бомби над Япония (с което спасява живота на милиони японци и вероятно предотвратява трета световна ядрена война), пише за критиките срещу себе си по повод уволнението на своенравния генерал Макартър*:

Колко ли далече щеше да стигне Моисей, ако беше провел социологическо проучване в Египет? Какво ли щеше да проповядва Исус Христос, ако бе направил допитване сред израилтяните?…Не е важно какво сочат анкетите. Важното е кое е правилно и кое – грешно. Важното е начело на страната да стоят доблестни хора, които умеят да взимат справедливи решения и да ги отстояват, защото именно те създават епохи в историята на света.

=======================

* Пол Джонсън. История на американския народ, изд. Рива, София 2002 г., стр. 905.

Обстоятелствата не ограничават духа.

Не съществуват външни условия, при които духът да не може да израства и да твори добро. Якоб Бьоме е бил беден обущар, майка Тереза бедна албанка, а Христовите апостоли прости рибари и работници.

Човек винаги притежава власт да променя света. Въпросът е само дали я употребява.

Човешкото достойнство е следствие от поемането на отговорност за собствените дела и тяхната мотивация.

Всеки, който чака друг да му решава проблемите в живота и да му казва как да постъпва, дълбоко в себе си усеща, че е недостоен човек. Недостойните хора са нещастни хора, а често и озлобени.

Личното достойнство се корени в съхраняването на свободата. Да си свободен, означава да поемаш отговорност.

Нищо нередно и безчестно не носи радост.

Нито парите, натрупани с измама, нито властта, придобита с лъжа и в подъл страх, ще направят някого щастлив. Напротив! Пътят на злото, т.е. на нравствения компромис, е път на страдание и неудовлетворение.

Радостта е единствената непобедима сила на този свят. Нея никой не може да ни отнеме и тя е единственото вдъхновение, което не се изтощава никога. Правенето на добро, тоест нравственото поведение, носи радост.

Радостните винаги ще побеждават безрадостните. Въпрос на присъствие.

Според татко “животът винаги надхвърля мечтите. Въпросът е само в каква посока ще ги надхвърли.”

Попитах го защо е така? Според него отговорът не е толкова “в очевидното, че животът просто е по-силен и могъщ от мечтите ни. А по-скоро в това, че усети ли ни да мечтаем, той ни показва простора на мечтите, сякаш ни насърчава да продължим да мечтаем, независимо дали те се сбъдват по начина, по който сме искали (и мечтали).”

Накрая рече, че е “много просто – няма как мечтите ни да не са ограничени от ограниченото ни съзнание, а пък животът е безграничен, ерго – ще ги надхвърля мечтите ни, какво да стори с мъничетата в краката си и с мечтите им.”

Да. Мечтите на човек, а и делата му, могат да бъдат по-големи от него. Стига да се престраши да мечтае и действа според мечтите си.

Ничия криво разбрана “свобода” да лъже, измъчва, убива не отнема нашата свобода. Дори когато сме роби, имаме право на избор. А какво друго, ако не това право е свободата?

Томас Джеферсън, основният автор на американската Декларация на независимостта, казва:

…като ни дарява с живот, Бог ни дава и свобода; ръката на насилника
може да отнеме и двете, ала не може да ги раздели.

Никой не може да ни отнеме свободата. А също и съвестта, честта, достойнството, радостта… Защото те са вътре в нас. Животът ни, какъвто го сътворим, е просто тяхно отражение.

Какво вдъхновява твореца? Вярата и обкръжението.

В каквото вярваш, него славиш и възвеличаваш. Малката вяра, създава малки творби. Голямата вяра – безсмъртни.

Обкръжението. Казано е, че с каквито се събереш, такъв ставаш. Творецът е продукт на избора си на обкръжение – на книгите, които чете, на философите, чиято мъдрост приема, на музиката, която слуша, на вестниците и сайтовете, които следи, на тези, с които общува истински и които обича и т.н.

Творецът има право да достига до крайност в избора си на обкръжение и никой няма право да го съди и да му се жалва, че е пренебрегван. Не творецът съществува за хората, а по-скоро хората съществуват за твореца.

Замяната на свободата срещу битово спокойствие е първородният социален грях.