Yapeku

Да не осъждаш съвсем не означава да не преценяваш и казваш истината, каквато се случи да е тя.

Да не осъждаш означава да не се разграничаваш от другите и да не подчертаваш своето морално или друго превъзходство. Христос никога не е говорил за добрите апостоли и злите фарисеи. Никога не е изтъквал разликите между себе си и другите. Напротив, учил е всички, че са деца Божии и че могат да правят чудеса също като него, стига да поемат отговорност за делата си.

Мнозина от съвременните морални интелектуалци не могат да станат истински добри хора, защото осъждат по-неморалните си събратя. Така те се отделят от тях и сами пред себе си поставят бариера, която им пречи да обичат действено.

Свободата има своя цена. Наистина тя е право на всеки, ала не се получава даром.

Цената на свободата е отговорността. Колкото повече отговорност поемаме за света, в който живеем, толкова сме по-свободни от ограниченията му.

Звучи парадоксално, но е вярно. И не е изобщо парадоксално, ако осъзнаем, че свободата е нравствена категория, а не освободеност от земни неволи и труд.

Големите лидери не се определят чрез консенсус, пише Карл Роув, един от важните хора за политиката и успеха на Джордж Буш, в Wall Str. Journal. Хората не харесват тези, които променят за добро живота им. Те ги разпъват – да помислим, например, за съдбата на Сократ, Христос, Линкълн, Стефан Стамболов и Алеко Константинов.

Герои не са тези, които са харесвани от всички. Тези са звезди. Герои са, които се изправят срещу мнозинството и му казват: “Ти трябва да се промениш към добро. Обиждай ме, измъчвай ме, убий ме, но аз няма да се откажа.”

Хенри Кисинджър пише: “Големите политици на миналото гледат на себе си като на герои, които в името на обществото поемат болезнения път от привичното към неизвестното. Модерните политици са по-заинтересувани да бъдат звезди, отколкото герои. Героите ходят сами, звездите получават своя слава чрез одобрение. Героите се определят по вътрешните им ценности, звездите по консенсуса. Когато гледната точка на един политик се определя от очакванията на тълпата и се одобрява от модни телевизионни водещи, несигурността и повърхностността са негова управленска болест по рождение.”

Разумно е да различаваме героите от звездите. За да сторим това обаче, не трябва да бъдем част от тълпата, на която звездите-политици, тоест популистите, служат. Или поне най-сетне да осъзнаем, че най-добрите сред хората никога не са приемани от тълпите. За разлика от най-злите сред хората.

Неумението ни да различаваме тези две категории водачи на човечеството заплашва да ни превърне в неволни сътрудници на злото. Къде по-добре е да служим на героите, отколкото на звездите. Какво като второто е по-лесно и безотговорно?

Справедливостта въздава според мотивите, а не според постиженията. Значение има не количеството на добрите и злите дела, а качеството, изразило се чрез тях.

Затова все едно е дали сме освободили малък, или голям народ. Дали сме спасили един от робство, или мнозина. Дали един сме научили да различава редното от нередното, или десетки.

Важна е само чистота на мотива ни, качеството на делото ни. Това е, по което ни съди всемирната справедливост и според него тя ни въздава. И е така, а не иначе, защото пътят е в нас, а не извън нас. Постиженията са полезни (или вредни) за цялото и му помагат (или пречат), но лично ние ще извървим само един път.

Този вътре в нас. Промяната на духа ни. Към добро или зло.

Мечтите на човек е добре да бъдат прости и конкретни.

Лекарят трябва да мечтае да излекува повече хора; писателят да напише хубава книга; счетоводителят да счетоводи честно и правдиво; хокеистът да вдъхновява и радва публиката и прочие.

Но човек не бива да мечтае за себе си. Нова кола и телевизор, жена, която точно него да обича, както само той го разбира, и т.н. – това не са мечти. Това е егоизъм.

Мечтите могат да бъдат изражение на най-светлата част от нас. Но могат и да не бъдат. Въпрос на избор. Ала само първият случай им придава онова свещено звучене, заложено в думата “мечта”.

Да считаме нещо за неморално, но да не му се противопоставим според възможностите на ситуацията, е също неморално.

Винаги можем да се борим с неправилното, ако не с думи и дела, то поне с помисъл. Моралният неутралитет усилва злото.

Наистина защо?

Защото в една игра ние можем да проявим или да станем свидетели на мъжество, несломим дух, воля за победа, саможертвеност, колективен труд, целенасоченост, вяра, дори героизъм. Всеки, който гледа футбол, ще потвърди това. Спортът позволява на феновете да познаят и верността. Неслучайно химнът на привържениците на Ливърпуул е You will never walk alone.

В делничния живот ние твърде рядко срещаме подобни възвишени чувства и прояви. Но духът ни жадува за тях, защото “не само с хляб се живее”.

Спортът е с нас от началото на цивилизацията, тъй както и музиката*. Ние не можем без спорт и музика, защото тези двете проявяват и извикват на повърхността най-чистата и възвишена природа на човека. Когато са чисти и възвишени.

==============

*За необходимостта от музика вж. 1, 2, 3.

Творецът е много по-непримирим към мирската суета в творчеството си, отколкото в живота си.

Но кои сме ние да го съдим?

Вярата не е логическа операция. Човек започва да вярва в нещо изведнъж, мигновено, а не след размисъл. Разсъжденията само могат да приближат този миг, защото фокусират вниманието върху явлението. Но само толкоз, те не са причина.

Само миг е бил достатъчен на разпънатия до Христос разбойник да повярва. Само миг и Савел се превръща в Павел, спасен от вярата си.

Човек вярва не с ума, а със сърцето си. В какво сме способни да повярваме е мерилото колко е израснало то.

Първата стъпка към свободното действие е да се избавим от страха, че можем да загубим нещо. Единствено освободени от мисълта за провал, уволнение, фалит и т.н.  сме способни да действаме разкрепостено, творчески и честно.

Страхът от загуба поробва духа.

Свободата е състояние (нагласа) лишено от страх. Врагът е вътре в нас. Битката за Свободата е първо вътрешна и едва след това и само понякога външна.