Yapeku

Състраданието е едно от малкото качества, които ни различават от животните.

Поражда го емпатията – способността на човек да се поставя на мястото на другия и да съпреживява страданието му. Някои усещат дори физическата болка на друго човешко същество. Абсолютното проявление на емпатията в някакъв висш смисъл са стигматиците.

Означава ли съпреживяването на страданието на ближния да седнем край него и да се разревем съчувствено, така увеличавайки мъката и сълзите по света? Не! Всеки плаче за себе си и никому чуждите сълзи не са помогнали да се избави от мъката. Напротив.

Състраданието не е милозливост. То е радостна нагласа и конкретно действие освобождаващо духа на ближния от мъката и сълзите му. То е онази сила, която помага на човек да отхвърли скръбта и да види справедливостта, красотата и хармонията на живота. Състраданието отхвърля страданието и утвърждава живота, тоест радостното действие.

Чистата съвест e правопропорционална на житейското щастие.

Безнравствените хора никога не могат да бъдат щастливи, защото съвестта е изражение на връзката ни с първоизточника, който ни вдъхва живот. Умре ли съвестта, умира и човека.

Ако не искаме да слагаме следствието пред причината и да се заблуждаваме, че първото предизвиква второто, то трябва да разберем, че знанията всъщност идват отвътре, а не отвън.

По-вярно е може би да се каже, че преди да узреем вътрешно, ние не можем да прочетем това що е пред очите ни. За вътрешно извисения мъртвото и сиво за някои ежедневие е изпълнено с живот и послание. Той чете посланието и знанията му постоянно се увеличават.

Да, знанието е навсякъде около нас. На света няма тайни, нито нищо скрито, а има само степени на израстване на духа и очи способни (или не) да прочетат и разберат един или друг принцип на живота.

Пътят е в нас.

Единственият вечен дар, който човек може да поднесе на друго човешко същество, е да му показва злото и да го вдъхновява да се бори с него.

Израстването на доброто в нас става чрез борба със злото.

Няма друг път.

Животворна промяна на мирогледа на хората се постига не с количество, а с качество.

Пример са книгите, тоест словото и неговата способност да влияе върху разбиранията на човека. Мнозина са написали много, но са отдавна забравени. Други са останали векове в мислите и поговорките на хората с една единствена книга или песен.

Качеството е творчество. Количеството е производство. Качеството е изражение на свободния избор и безкористността. Количеството служи на личните страсти и до него лесно се достига чрез принуда.

Само свободните духом са способни да творят и да изразяват непреходното. Качеството е атрибут на свободата.

Хората относително лесно се увличат по красиви концепции за живот посветен на грижата за ближните и създаване на хармонично общество. Уви, те често си остават само впечатлени от извисените идеи, ала не и прилагащи ги.

Когато общуваме, не е достатъчно да увличаме към красивото и нравственото. Необходимо е също да вдъхновяваме за действие, тоест за ежедневие, съобразено с духовните ценности.

Да знаеш означава да умееш.

Едно е да кажеш и покажеш на някой истината, съвсем друго е да му дадеш възможност да извърви собствения си неповторим път към нея и в нея.

Истинското творчество се ражда в чистота. Но какво е чист творец?

Това е човек, чието съзнание по време на работа не е заето с мисли за себе си. Тези свободни от личността си хора не разсъждават за наградата и признанието, което ще получат за труда си, не мечтаят за пари и слава, не творят с ясно съзнание за величието на собствения си път или за тежестта и героичността на дълга си…

Те просто творят и творението им не е замърсено от страстите им. Затова то носи в себе си нещо повече от личността им.

В което липсва личността, там е животът. Само сътвореното в чистота извисява хората и устоява на безжалостната оценка на времето.

Трябва да се стремим работата ни да е обвързана с резултата. Изглежда очевидно, но не е.

Да вземем за пример учителите. Тяхната работа е да преподават, а следствието трябва да бъдат придобитите от учениците знания. Колцина учители обаче обвързват работата си с резултата? Повечето остават на ниво преподаване (да се чете: мънкане пред дъската с регулярни прекъсвания за крясъци и заплахи). Те не считат, че знанията и възпитанието на децата в голяма степен са тяхна отговорност.

Подобна е ситуацията при повечето от нас. Безотговорна.

Сократ е учел, че висшата мъдрост е да различаваме доброто от злото. Това е така, защото мъдростта е нравствена, а не интелектуална категория.

Няма никакво значение колко знае човек, колко факти и математика е събрал в главата си. Най-великият сред християнските мистици на средновековието, Якоб Бьоме, е бил беден обущар без образование. Самият Исус пък е бил майстор-дърводелец.

Мъдростта е непостижима за ума. Мнозина са от умните по-умни, но действията им субективни и недотам целесъобразни.

Когато човек различава доброто от злото, тогава е способен да действа според общополезното. Тогава вече не отсъжда субективно (според вкусовете и мненията си), а обективно – според истинската природа на нещата. Обективността по отношение на доброто и злото отваря пътя към мъдростта, тоест целесъобразната и достигаща до същността на явленията реч и постъпка.

Наричат мъдрец този, комуто сърцето е голямо и съвестта чувствителна.

===============


Темата е засягана още в следните постове:

Два вида зло, едното е непобедимо; Злото е количествено, а не качествено; Нравствеността не е субективна, а контекстна; Еволюция: Човек и Космос

Нека вътрешният път е израстването на духа ни, а външният — дейността на човека в света.

Тогава височината/постижението на външният път е просто отражение на еволюцията, постигната от съзнанието по неговия невидим за другите вътрешен път.

Ничии дела не са по-големи от степента, до която е израснал духът му. Невъзможно е да постигаме онова, за което не сме узрели в сърцето си.