Yapeku

Висшето в човека живее дотогава, докато той е способен да издържи и да не се подаде на гняв, раздразнение, униние и прочие чувства, срещайки вътрешното разложение у ближните си.

Във всеки живее частица от Доброто. Докато виждаме Него под пелената от егоизъм, ние оставаме добри.

Защото само доброто е способно да познава себе си.

Повечето от нас, а може би всички, са неспособни да бъдат добри, ако не са заобиколени от страдание. И още; не страдаме ли и самите ние, чуждата мъка избледнява и постепенно изчезва.

Ала как да твориш добро, ако всички са щастливи? Да си добър с истински радостния и удовлетворения, ако е възможно изобщо, е по силите само на светците.

За нас останалите е земята с цялото й страдание, създадено като път към добротата. На това ни учи Буда.

Моралните правила и норми са ни необходими дотогава, докато любовта към хората не е обхванала изцяло съществото ни.

Случи ли се, постъпките ни стават честни, възвишени и прекрасни – като любовта, която ги е вдъхновила и чието проявление са те – и тук нравствените канони вече са излишни

Моралът и съвестта са просто аспекти на волята за добро, тоест на любовта.

Човек обича да е влюбен, обича тръпката, флирта, неизвестността и очакването.

Ала любовта съвсем не е достатъчна, за да обичаме някой продължително. Трябва и дисциплина. Защото любовта, макар и силна е непостоянна.

Може би именно затова е толкова силна, защото е непостоянна. Да си представим онези твърде малко мигове през живота ни, когато сме били истински влюбени и които помним толкова ярко, да биха продължили без прекъсване месеци и години. Кой би издържал?

Човек обича истински, ако е дисциплиниран. Той избира своя партньор и престава да си задава въпроса “Ами ако…?” при всяка нова среща и първа тръпка.

Истинската любов е плод на дисциплината и отговорността, а не на бързо разпалващия се и затова бързо гаснещ пламък.

Щастливи са, които горят по малко, но равномерно и без прекъсване.

Приятел е този, който споделя вътрешния ни живот, а не външния. Да яде, пие и весели човек може и с враговете си.

Приемем ли това просто житейско условие, то ние си изграждаме критерий за приятелство, основан на общи ценности. Това не значи да налагаме своята култура на хората и да изискваме те да бъдат някакви, за да си другаруват с нас.

Означава да налагаме на себе си хигиена в общуването и да се въздържаме и празни и несъществени взаимоотношения. Кому е нужен приятел, на който не можем да благодарим от сърце и душа, а само от възпитание?

Съществува ли вечно щастие? Да – да обичаш хората.

Да се живее достойно е просто. Стига първо да мислим за другите и после за себе си.

За едни единствената реалност е земята, а останалото са вятърни мелници, някаква абстракция. За други реалност е светът на идеите. Останалото са подробности, временна рамка.

Вторите се борят за свобода и равенство, творят и радват с творчеството си, създават справедливи общества и чрез личния им пример духът възтържествува над материята.

Първите пък трупат пари и вещи, кланят им се и подозрително оглеждат всеки, дали не иска да им вземе имането или властта. За тях да обичат е да имат изгода и всичко е оправдано, ако увеличава имуществото им.

Всеки е повече от готов да падне в плен на любовта.

Но колцина са готови са готови да паднат в плен на истината, нравствеността или волята за добро?

Човек винаги е пленник. Той няма власт да промени това. Но може да избере какво да го пленява през живота му.

Никой не е победил врага си без да се приближи до него.

Врагът хвърля сянката си върху нас и това заблуждава по-неопитните наблюдатели. Те губят увереност кой е добър и кой лош.

Добрият също има сянка, която пада върху злия. Това съвсем ни обърква и след време за мнозинството хора двете страни в конфликта започват да изглеждат еднакви.

Ала именно в битката, доброто проявява своята светла природа.

За съществуването на доброто злото е абсолютно необходимо.

Мнозина от нас обаче изграждат удобен свят, в който злото не присъства. Него го няма не просто като абстрактна концепция, но и конкретно – нищо не е толкова лошо, че да го наречем зло. Дори режима в Иран или терористите в Палестина.

Очевидно, когато злото не съществува, няма и причина да се борим с него. Вятърните мелници са така досадни…

Когато няма зло, няма и добро. Добър човек е само този, който разпознава злото и се бори с него.