Yapeku

Родители, които обожествяват своето дете, съдействат всячески на превръщането му в егоист и еснаф.

Повярва ли бъдещият човек на мама и татко, че той е най-прекрасен сред децата, че е най-умен, добър и прочие, той попада в капана на гордостта. Детето започва да счита, че е повече от другите и с времето разделя света на “аз” и “останалите”, които “аз” превъзхожда.

Съдбата на такива хора често граничи с ужаса. Подобна философия ражда расизма и всякакви други човеконенавистни учения. Подобен поглед към света изключва възможността детето да стане добротворец. Основата на добротворството се залага в признаването, че всички са равни по правото си на живот, свобода, труд, щастие…тоест пред Бога.

Родителите, които не желаят да осакатят духа на децата си, трябва да ги възпитават в дух на равенство и алтруизъм. Тези родители трябва да виждат в другите деца същата тази искра на вечността, която виждат в своето, и да го възпитат и то да я вижда и признава.

Подобно възпитание е подвиг. В крайна сметка обаче [нравствено] правилното поведение е героичното поведение. Нима след като ни е дадено толкова силно да обичаме децата си, не можем да намерим сили да бъдем героични за тях?

Родителите трябва да възпитават децата си отговорно. Възпитанието е едно такова нещо, което изисква да мислим за нуждите на детето си, а не за своите. Между двете най-често стои бездна, в която детският дух лесно може да падне и да се пребие.

Мнозина родители хвърлят върху детето своите очаквания. От самото му раждане те измислят неговата бъдеща съдба и всякак утвърждават, че то ще изживее живота си така, както те искат (често както те не успяват да изживеят своя). Кръщават децата си с имена, носени от велик човек (всяко име е носено от велик човек) и чакат същия подвиг от младия живот. И т.н.

Подобно възпитание отнема свободния избор на детето и му вменява, че то трябва да изпълни очакванията на мама и татко. Измъкването от този капан е неимоверно трудно и по-често отколкото рядко съдбата на детето е твърде печална.

В много и много случаи мама и татко полагат допълнителни усилия да унищожат волята на детето си и да го превърнат в безпрекословно подчиняващ се роб на всяка тяхна, а по-късно и чужда прищявка. Тези усилия се изразяват в подклаждане на чувство за вина.

Вероятно няма нищо по-недостойно в отношенията родители-деца от това първите да се самосъжаляват пред вторите и да им втълпяват, че жертват щастието си в тяхно име. Изказвания от типа “Ако знаеш само какво ми струва да имаш хляб на масата!” предизвикват усещането, предшестващо повръщането, във всеки, който има най-малко понятие какво е чест и отговорност пред живота. Родителите трябва да възпитават в себе си разбирането, че децата не са им длъжни за нищо.

Деца, научени да изпитват вина от най-ранна възраст, само в изключително малобройни случаи се освобождават от тази смъртоносна за волята отрова. Дори тогава страданията им са продължителни и особено жестоки.

Казано е, че тъмните най-първо се стремят да отнемат свободната воля на човека. Изумително е колко родители правят същото с децата си, за да си осигурят контрол над тях. Подобно възпитание е по-близо до омразата, отколкото до любовта. Любовта не заробва човека, а го освобождава и вдъхновява сам да избере пътя си.

Духовното ни израстване, тоест доколко сме еволюирали, определя по какво посрещаме и изпращаме хората.

Първо по дрехите посрещат, по телефона и колата изпращат. Като само малко прогледнат, по дрехите посрещат, по ума изпращат. По-насетне и с голяма гордост по ума посрещат и по него изпращат. И не обичат още човека, а ценят притежанията му, били те вещи, знания или умения.

Еволюиралият човек посреща по сърцето и по него изпраща. Защото е разбрал от опит, че сърцето е причината, а умът – инструментът.

Ако бе обратното, нямаше ли Христос ли да проповядва така:

Истина, истина ви казвам, масата е еквивалентна на енергията и
пространството е едно с времето, и двете съставят едно цяло.

Звучи смешно, а е най-високото интелектуално постижение на човечеството. Смешно е, защото всяка проповед се стреми да събуди сърцето, а не ума. Сърцето е причината, а умът е просто инструмент. Лудост е да се поучава инструмента, а не майстора.

Хората оценяват другите по любовта си към тях. Нещата изглеждат общо взето така: първо са тези, които не обичаме. Това са почти всички. После са тези, които са ни приятни и симпатични, за тях имаме късче обич. Идва ред на приятелите и близките ни, които обичаме “истински”. Тях зовем свои. Към тях сме добри, честни и прочие. В края на редицата сме ние – себе си обичаме най-много.

Не звучи много достойно, нали?

Колко по-еволюирал е човек, толкова повече обича всички хора и спира да разделя братята си на свои и чужди. Той престава да обича своите по един начин, а чуждите по друг. Всички са свои и са обичани еднакво.

Когато човек „охладнее“ към своите, както на тях ще им изглежда, ако само допуснат пелената на егоизма да затъмни взора им, близките му ще го обвинят в егоизъм и студенина. Ще му кажат, че, щом обича чуждите, колкото своите, значи не обича своите; че го прави, защото така му е по-лесно и защото изобщо не желае да обича. Тези несносни и уродливи претенции носят името ревност.

Този за мнозина неминуем житейски епизод не бива да оставя петно върху стремящия се към всечовешко съзнание човек. Христос никого не е делил и всички е обичал еднакво. Защото така е правилно. Защото така желае Творецът, който обича децата си еднакво и затова не ги разделя на свои и чужди, както правят малките хора.

Какво е страданието? В известен смисъл това е мъката на вътрешното ни същество, когато ние (или по-точно егото ни) постъпваме несправедливо, тоест противно на Божествената природа на човека.

[Познаването на] страданието разкрива на човека Космическата му същност, която той носи в себе си. Състраданието пък, сиреч способността да се усеща чуждото страдание, разкрива Вечното в ближния.

Добро в човека е това, което страда. Преди да научим какво точно е страданието и как да го разпознаваме у ближния си, ние буквално не знаем къде е сърцето му и не сме способни да му прелеем нито капка хармония, така че да облекчим сивия му ден. Нима е възможно да обичаме действено това, което не знаем къде е или дори че съществува?

Не е възможно. Затова трябва да опознаем страданието, своето и чуждото, защото чрез него се открива сърцето на ближния.

Но дали има по-голяма радост от това да подадем цвете, израснато с любов и страдание в собственото сърце, на друго човешко сърце? Не, няма по-голяма радост на света от това да даряваме другиму хармонията и мира на сърцето, защото това значи да обичаш.

Страданието е пътят към радостта.

Блажени страдащите,
защото те ще се утешат.

Вж. Матей 5:4

Да си припомним “Легендата за великия инквизитор” на Достоевски. В нея (alter ego на) сатаната изкушава един затворник (Христос). Теорията на сатаната е, че любовта към хората изисква бремето на страданието да се снеме от плещите им, като на човека му се отнемат съвестта и свободата да избира, защото тези пораждат страданието. За едно е прав великият инквизитор – без страдание и съвестта, и свободата са ненужни, защото тези са потребни само на нравствеността.

Иван Карамазов няма да намери утешение, защото бърка омразата със страдание. Инквизиторът не страда, той мрази. Ако страдаше, щеше да обича. Злото не разбира нито любовта, нито страданието. Светла е тази душа, която страда. Тя ще постигне Любовта. С Христовите слова*:

Блажени страдащите,
защото те ще се утешат.

============
*Интерпретирани от автора. В евангелието пише “Блажени скърбящите…”, но скръбта в настоящия контекст е емоция на личността. На англ. глаголът е mourn, което значи буквално “оплаквам”. Ако Христос е имал предвид, че скърбящите за загубата (смъртта) на близък ще се утешат, то според мен той не би нарекъл това блаженство. Смисълът на всички други блаженства е отвъд личната привързаност и други подобни предразсъдъци на егото ни.

Колкото по-малко страдание има в едно музикално или литературно произведение, толкова то е по-бездарно. Страданието е нравственост, а нравствеността, както учи Робърт Пърсиг в основополагащия си труд “Лайла”, е качество. Страданието е качество.

Не е случайно тогава, че великите творци са и велики страдалци. Нито е чудно, че сред хората понякога идват такива титани на доброто като Достоевски и Ремарк, които носят привета на страданието. Трудно е да си представим по-тежък житейски път от този на скръбта, когато самата любов към хората се изразява в събуждане на силите им да страдат.

Но да страда за човека е винаги от полза и никому страданието не носи вреда. Нравствеността е полезна, а не вредна. Качеството извисява, а не принизява, то зове към красота. Това не разбира Моканина и вопие към Бога. Но той вече страда и затова ще намери утешение.

Страданието е нравственост. Никаква тъга или болка, която не се отнася към нравствеността, не следва да се нарича страдание. Самосъжалението не е страдание и никакви лични неволи не са страдание, защото нравствеността не е никога лична.

Частта от човека, която е способна да страда, не е личността. Само частицата космическа хармония, съставляваща същността ни, познава страданието. Егото се самосъжалява, то не страда. Егото не познава и никога не може да познае нравствеността.

Буда учи, че животът е страдание, защото животът е нравственост. Никой не е животът, ерго страдат само за света, но никога за себе си.

Да търсим страданието означава да търсим нравствеността. Двете вървят ръка за ръка и зоват човека към любов. Страданието е онази сила, която пробужда душата за добротворство, силата, която показва хоризонтите на нравственото поведение. Мнозина считат Достоевски за най-велик сред писателите, защото никой не е донесъл повече страдание на света в книгите си от него.

Нравствеността на Достоевски е отвъд всякакви човешки критерии. Ето защо е мъчително – ах, само колко е мъчително! – да го четем. Но е необходимо!

Самоосъзнаващият се като човек, а не като бозайник от животинския вид Homo sapiens, търси страданието. Единствено чрез него човекът е способен да познае нравствеността.

Високомерието е най-ценена добродетел в ада. Нищо не блокира така пътя към добротворството и духовното израстване, както надменното отношение към хората.

Духовното израстване се поражда от добротворството. Който чака нещо в него да узрее и тогава да почне да прави добро, нищо няма да дочака и нищо няма да направи, но само ще радва дяволите. Те ще се радват още и на всеки, който сметне, че добротворството не се сътворява в сърцето на човека, а някак извън него. Делата отразяват труда на сърцето и строят пътя, по който се постигат хармонията и любовта.

Високомерието е отрова, която превръща сърцето ни в бездействащо парче тупкаща материя. Всяко духовно постижение се постига чрез виждане и признаване на частицата Бог в ближния. Как, без да признаем съществуването й, ще й подадем мир и светлина? Как ще обичаме хората, ако не виждаме достойното за обич в тях?

Високомерието и неговото уродливо дете надменността се раждат тогава в човека, когато той започне да се сравнява с хора, които според него превъзхожда, без да признава равнопоставеността на всички пред Бога. Високомерието храни егото и въвежда човека в бездната на егоизма. Високомерието скрива красотата в ближния, която единствена може да пробуди любовта ни.

Всяка високомерна мисъл отнема единственото достойнство на човека и му затваря вратата към доброто.

Да се учудваме, че животът е труден, е противоестествено. Такъв си е той – изпълнен с предизвикателства и изискващ непрестанно повишаване на знанията и уменията.

Какво желае един тенисист? Да спечели турнирите от големия шлем и да е пръв в световната ранглиста на ATP.

Пътят към това започва с първия турнир. В началото младият спортист среща някой друг левак. Полага усилия и евентуално го бие. Класира се за втория кръг. Новият му съперник е по-добър и мачът ще е по-труден.

Нашият състезател става все по-добър и играе във все по-престижни турнири. Мачовете му са все по-уморителни, продължителни, изнервящи и подтискащи. Мускулите го болят, напрежението го смазва. Дните му са превръщат в безкраен низ от тренировки, полети и мачове.

За какво прави той всичко това? Нима е луд? Иска да срещне Федерер, Надал и Мъри ли? Иска да играе мачове от по пет сета, след които ще бъде полумъртъв психически и физически? Обича да му е изключително трудно и затова търси среща с най-добрите?

Точно така. Ако искаме да играем с най-добрите, трябва да сме готови да се срещнем най-трудното. Това е положението.

Животът е сътворен така, че след като изкачим най-високия връх на планината, пред взора ни се открива още по-висок и труден за изкачване. Връх, който иска още тренировки и повече умения. След всяко преодоляно предизвикателство идва ред на ново и по-трудно.