Yapeku

Никос Казандзакис казва, че имаме само едно магаренце да ни носи цял живот – тялото ни.

Нека се погрижим тогава за него. Да го оставим да потича, да поспортува, да опита от огнената вода и мирната лула, да се събира и празнува с другите магаренца…Нека попасе на воля през младостта, да се насити и освободи от егоизма си.

Ала времето върви. Идва ред и на ездача. Да получи и той своята половина от живота ни – нима някой знае кога ще умре?

Ездачът също трябва да бъде нахранен. Трябва и той да се налудува с идеи, идеали, мечти. Да натрупа опит, да опитоми магаренцето и да го поведе към това що наричаме мъдрост.

Никой не се доближава до разумния живот без да подчини магаренцето на волята си и без да го впрегне да работи за общополезното.

Когато се срамуваме от работата си, е време да я напуснем. Kогато се срамуваме от себе си, е време да се променим.

Само достойният живот е смислен живот.

Хората възприемат за нормално това, което ги заобикаля.

Ние сме част от обкръжението на хората. Наш дълг е тогава да постъпваме нравствено и достойно. Така другите човешки същества ще добият усещане, че именно достойното е нормално.

Възприетото за нормално всички защитават.

Да се вземе за велик може само този, който няма цели, който гледа в миналото, но не в бъдещето.

Който вижда пътя пред себе си, знае, че има още много да измине. И макар да помни успехите си и челото му да е гордо вдигнато, той никога няма да падне в капана на самовеличаенето.

Достойния човек го величаят хората.

Нека приемем, че човек се състои от съзнание и тяло. Двете са различни. Тялото (мозъкът) е материя, а съзнанието е проявление на, да речем, нематериален разум или дух.

Да се изследва духът тогава с методите на материалната наука е абсурд. Това е причината материалистите, слепи за всичко, което не могат да “пипнат с ръка”, да отричат духовните феномени и самия дух.

Недосегаемите и невидимите за сетивата сили обаче съществуват. Какво са иначе любовта, свободата или предаността?

Породените и свойствени само на духа качества са директни доказателства за съществуването му. Неаргументирано е да се твърди, че духът не може да съществува без тяло. Та нали качествата му могат?

Мой приятел казва, че в основата на всяка култура е нравствеността.

Нравствеността също е в основата и на всяка истинска интелигентност. Това е така, защото всеобхватното и вярно умозаключение се основава на истината, която е различима само за нравственото съждение.

Злото се опира на лъжата във всичките й разнообразни форми. Методът му е враждебен на истината и затова интелектуално ограничен. Злото винаги се поражда от низки и безнравствени страсти и разчита на алчността, жаждата за власт и всякакви други форми на много-имането. Злото е количествено, а не качествено и се осъществява хоризонтално.

Доброто за сметка на това е качествено. То се развива вертикално, а не хоризонтално. Доброто е нравствено и се основава на идеали и здрав разум, а не на страсти.

Качеството винаги променя количеството. Доброто винаги побеждава злото. Въпрос на присъствие.

Франсис Бейкън казва, че “убедеността се постига не чрез доказателства, а чрез опит”.

Каква забележителна мисъл! Грешно мислим, че като докажем едно или друго, другите ще му повярват. Не е толкова лесно и никога не е било. Човек не се учи от доказателства на хартия и дори на кинолента. Колко прекрасен би бил днес светът, ако отдавна доказаните идеи на древните философи, бяха станали част от убежденията на човечеството…

Ние осъзнаваме реалността чрез изживяването. Учим се от личния си опит. Ала дори така убедеността* в истинността на фактите идва бавно и трудно.

==========================

*Убедеността в духовните реалности наричат “вяра”.

Мнозина считат, че целта на живота ни е да научим нещо.

Подобна концепция е много егоистична. Животът наистина ни учи на едно или друго, но неговата цел далеч не е учебна.

Целта на живота е осъществяване на нравствеността. Тоест духовно извисяване, чрез създаване на добро. Това има предвид Достоевски с думите “красотата ще спаси света”, защото само туй е красиво, що е от полза за ближния.

Да се учим е полезно. Ала урокът е само средство, учението само инструмент по пътя към Красотата. Какво, ако знаеш всичко, а братята ти пребивават в тъма, егоизъм и безнравственост?

Любов и дисциплина. Те са всичко, което му е нужно на човек, за да еволюира и помага на братята си. Първото е движещата сила, второто е методът.

Дисциплината бива лесна и трудна. Лесното е да се възпитаме да правим едно или друго или да не го правим. Няколко години усилия и човек започва да приема като даденост рамките, които си е наложил в името на любовта, и те спират да му тежат.

После идва трудната част. Дисциплината да не се намесим в подкрепа на унизения, защото действията ни няма да дадат резултат или пък да убием един, за да спасим живота на мнозина. Това е дисциплината на утилитарния избор, която дава вярното решение на моралните дилеми.

Тази дисциплина често се нарича мъдрост.

Човек може да е истински полезен на братята си само там, където го приемат за авторитет. Лекарят е безпомощен да спаси живот, ако поради недоверие не му позволят да лекува.

Животът е организиран йерархично и се състои от различни степени на осъзнаване. За едни авторитет е скандален телевизионен водещ, за други – древногръцки философ. Философът няма място при първите. Неговото слово там няма кой да чуе и полза от него няма да има.

За да протече от по-високите степени на осъзнаване към по ниските, са необходими “проводници”. Това са хората, които живеят два живота – един в по-високата степен на еволюция и един в по-ниската. Тези са способни да предават посланието във вид, подходящ за осъзнаване от относително по-неосъзнатите.

Човек е  истински полезен на братята си, когато чрез своя авторитет налага по-висш авторитет.