Yapeku

Според източната мъдрост на този свят човекът има една единствена цел – да се съедини с Бога.

Първо човекът вярва в Бог. Мнозина вярват, ала също и се страхуват, оплакват, отчайват.

После е доверието в Бога. Страхът и унинието изчезват. Мнозина му се доверяват и животът им е спокоен и щастлив, ала нещо липсва…

Това, което липсва, е верността към Бога. Верността превръща човека в Божи сътрудник, в изпълнител на делото Му.

Мнозина имат власт, малцина авторитет.

Каква е разликата? Властта е принудителна. Затова и краткотрайна, била и абсолютна. Властта е материална по природа и изчезва със смъртта.

Авторитетът е духовна категория и принадлежи на света на идеите. Затова той се постига чрез усилия и е невъзможно да се наследи. Авторитетът е безсмъртен. Да помислим за Сократ и Линкълн.

Власт без авторитет е химера. Заблуждение за тирани и глупаци.

Човек еволюира или, следвайки нечий светъл пример, или по принуда.

В първият случай се променяме доброволно. Нещо хубаво ни харесва и ние го следваме. Във вторият сме принудени да възприемем нещо чрез насилие над волята ни (но не и над природата ни).

Колкото е по-малко осъзнат човек, толкова повече се налага той да израства чрез външно наложена принуда. Това е много очевидно при малките деца, които просто не разбират някои неща, като че да играеш на уличното платно е опасно.

Големите деца също не разбират много неща и не искат да следват примера на по-напредналите си братя. Ето защо всяко развито общество въвежда строга дисциплина за всички. Това гарантира, че рано или късно индивидът ще еволюира, възприемайки някои правилни предписания за живот, например да не краде.

Колкото повече принудителни предписания е принуден да следва човек, толкова по-лесно е за него да избере по-еволюирал пример, на който да подражава. Та нали “елементарният пример” е a priori задължителен. Това обяснява защо аскезата е единствения възможен път към личностното израстване и защо в правовите държави хората като цяло са по-еволюирали.

Обществените групи и народите израстват по същия закон – или доброволно подражавайки на по-напредналите или чрез принуда, ако има кой да им я наложи. Някои чудесни азиатски страни са “дръпнали” много от Втората световна война досега, защото подражават на западната цивилизация. Те вече са част от нея, макар и първи да виждат слънцето.

Други страни не желаят да живеят според простите, но извисени нравствено правила, заложени в хартата за правата на човека. Тях човечеството трябва да задължи. Преди окупацията на Индия от Великобритания неомъжените до 9 годишна възраст момиченца са били изгаряни живи. Вдовиците също са били изгаряни живи веднага след смъртта на съпруга си…

А иначе страната била “свободна”. Кому е нужна такава свобода?

Homo Sapiens може горделиво и самолюбиво да каже, че животните са му дадени, за да се научи да обича.

В това типично за вида егоцентрично изказване намираме някаква истина. По каквато и причина животните да са ни спътници на планетата, те ни учат на истинска любов.

Едно животно не може да ни даде почти нищо в замяна на любовта и грижата ни. Повечето дори не се привързват, а някои са съвсем неблагодарни. Колко пъти котката е хапала ръката, която я храни! Любовта към животното не е взаимноизгодна търговия; тя е истинска, била и почти винаги едностранна.

Животните не се подчиняват и на условия. Тях не обичаме, защото изпълняват стриктно определени критерии. Обичаме ги заради самите тях, каквито и да са. Животните ни учат на безусловна любов.

Истинската любов е безусловна. Тя не зависи от това какъв е ближния, в какво вярва и какво прави. Истинската любов е по-силите на малцина и само тези малцина са обичали всички. Дори враговете си.

Ако обичаш някой, може ли той да ти е враг? Безусловната любов е пътят към състраданието и прошката. Тя единствена дава силата, чрез която да променяме света към добро.

Случва ли ви се да ви кажат, че дадена ваша гледна точка е крайна?

Ако речем, че левскарите са абсолютни леваци, ще се приеме. Ако речем, че цесекарите са най-големите сванти на света, също.  Около нас има истинско изобилие от такива (крайни) твърдения – “LA Lakers са най-великите”, “Nike rules” и т.н. Никому не правят впечатление.

Ако речем обаче, че да се убива за удоволствие, тоест ловът е зло, ще сме крайни.

Защо е така?

Хората наричат крайност не това, което допира полюса, а онова, което напуска равнината на съжденията и мирогледа им. В този смисъл крайността е вертикална, а не хоризонтална. Някога в Америка е било крайно да се говори, че чернокожите са хора и трябва да бъдат свободни.

Не е учудващо тогава, че възприемаме словото на Левски и Ботев, на Алеко Константинов и Едвин Сугарев за крайно. Ето пример:


До моето първо либе
Христо Ботев

Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова -
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.

Забрави туй време, га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз – вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!

Забрави ти онез полуди,
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди
там, де скръб дълбока владее,
де сичко е с рани покрито
и сърце зло в злоба обвито!

Ти имаш глас чуден – млада си,
но чуйш ли как пее гората?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата,
и там тегли сърце ранено,
там, де е се с кърви облено!

О, махни тез думи отровни!
Чуй как стене гора и шума,
чуй как ечат бури вековни,
как нареждат дума по дума -
приказки за стари времена
и песни за нови теглила!

Запей и ти песен такава,
запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сиротна вдовица
и как теглят без дом дечица!

Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, – свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни…

Там… там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!

Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?
Кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея!

Светът на политическите доктрини по същество е кръг, където различните течения се допират. По-лесно за осмисляне е обаче, когато кръгът се представи като (равностранен) триъгълник.

Единият ъгъл опира в земята. Това е консервативната или републиканската идея, дясното. Дясното е политическо движение на статуквото и на ценностите. То е проводник на идеята за наследствеността и морала. Логично това е партията на вярващите в Бог.

Вторият ъгъл е насочен към небето. Това е демократическата, либералната или лявата идея. Тя носи промяната в света и е проводника на новото. Логично това е партията на младите, учените и технократите.

Третият ъгъл е встрани и това е полето на изкривената енергия. Там са нацизмът, комунизмът и съвременните злокобни ислямски и африкански режими.

Очевидно е, че е абсурдно да се твърди, че лявото е добро, а дясното зло или обратното. Тези два ъгъла са добрите, въпреки че са в постоянен конфликт.

Можем обаче спокойно да твърдим, че демократическата идея става зла, когато отрече ценностите (прогрес без морал); консерватизмът пък се изражда тогава, когато отрече промяната (морал без прогрес). И все пак сякаш е по-добре морално общество, което не се развива*, отколкото развитие без ценности. Съвсем ясно е накъде се развиват народите, загърбили нравствеността – към третия ъгъл.

Ето защо демократите трябва да управляват само тогава, когато “присвоят” консервативните ценности от опонентите си. Това стори Тони Блеър и според Wall Str. Journal това са правели всички демократи, избирани за президенти на САЩ напоследък.

Освен Барак Хюсеин Обама.

==================

*Интуицията ни подсказва, че без развитие моралните устои отслабват. Това е така, защото нямат предизвикателство, което да ги мобилизира. Консерватизъм без напредък не е зло само за кратко.

Един предмет сам по себе си нищо не означава. Тоалетната чиния става важна част от живота ни тогава, когато я интерпретираме като мястото, където…

Материята оживява, добива своя смисъл и призвание, едва тогава, когато съзнанието й зададе някаква функция. Всъщност всяко събитие в живота ни се осмисля чрез интерпретацията.

Да интерпретираш, тоест да придаваш смисъл и значение на заобикалящия свят, е болезнено. Ето пример – ако интерпретираме защо Америка влезе в Афганистан, то ще трябва да интерпретираме какво означава жена да се заравя в земята и убива с камъни, защото в нея е намерена книга. По-насетне ще трябва да интерпретираме какво означава децата ни да растат в такъв свят…И после ще трябва да предприемем някакви действия.

Разбира се, можем да избегнем отговорността на интерпретацията, като интерпретираме грешно. Ала истината има наистина досадния навик да излиза наяве, колкото и да се опитваме да гледаме настрани. А и е трудно да възприемеш за вярно, че не е никакъв проблем наличието на смъртно наказание за хомосексуализъм в Иран, например.

По-лесно е просто да не интерпретираш. Мнозинството това и прави. Повечето  от нас придават смисъл само на салама, но не и на свободата.

Мозъкът обаче е мускул. Не го ли тренираме, губи своята сила. Ако ви учудва защо мнозина с възрастта стават, да го кажем меко, все по-неинформирани, това е главната причина. Меркантилността и невежеството, отказът от отговорност и заравянето на главата в пясъка (дотук с мекотата) никого не е избавила от страдание, напротив. Все пак ние не сме щрауси.

“Обичам те!” най-често имат предвид “Хубаво ми е с теб!”, “Харесва ми това, което ми даваш!” или нещо подобно. Това обаче не е любов, а покупко-продажба.

Любовта не е нищо друго освен целенасочени действия, водещи до нечие духовно израстване. Романтичната любов включва и нежността, която към “чуждите” хора наричаме ласкавост.

Защо само духовно, а не материално израстване? Защото второто се постига чрез покупко-продажба. Еснафската любов, основана на “взаимоизгодни интереси”, не познава саможертвата. И затова не е любов, а търговия.

Голяма заблуда е, че добрият човек и доброто по принцип не разпознават злото, а, ако случайно го познаят, са толерантни към него. Тази заблуда е основно оръжие в арсенала на злите сили, които винаги са проповядвали и проповядват толерантност и либералност.

Когато извечните морални ценности са подменени, хората се подлъгват и стават пасивни наблюдатели на злото. Лошите използват периода на покой, за да се развиват и укрепват и един ден нанасят своя [абсолютно нетолерантен] удар.

Проблемът е, че всеки конфликт привидно се разрешава чрез методите на по-ниско еволюиралата страна. Оръжията на доброто са идеята за свободата, любовта и т.н., но Втората световна война Англия не изважда валентинки, а танкове срещу Хитлер. Танковете обаче свързваме със злото. Но защо, ако носят мир, благоденствие и свобода, както е в Ирак и Афганистан?

Доброто и злото е трудно да бъдат различени в света на материята. Те се различават най-вече в света на идеите. Тези, които познават внушенията на злото, виждат заплахата много преди танковете. И се борят с нея. С всички позволени от ситуацията средства*.

Да не се бориш със злото поради лошо разбрана толерантност, е да подкрепяш злото. Според Данте Алигери, международно признат експерт по адовите въпроси, “Най-тъмните места на ада са запазени за тези, които са останали неутрални по време на морална криза”.

===============

*Това изречение за добрите сили е морално ограничение, за злите сили позволение да правят каквото си искат.

Марк Аврелий казва, че “което е от полза на цялото, не може да наврежда на частта”. На някои тази мисъл ще изглежда очевидна, на други абсолютна глупост. Защо е така?

В живота се срещат идеи, които е невъзможно да бъдат осмислени и доказани рационално, тоест чрез инструментите на логиката. Те не подлежат на научен анализ и не могат да се потвърдят експериментално. Ето пример: “Бог беше много стар и в сряда следобед почина след кратко боледуване”. Звучи смешно…

Ако се замислим обаче, ще видим, че горната мисъл не подлежи на рационално отхвърляне или доказване. Логиката е безсилна в този случай. Хората, които разчитат само на нея, за да определят истиността на твърденията, в подобни моменти просто отричат смисъла. Ако изобщо забележат, че мисловните им инструменти не работят.

Смисълът обаче не се съдържа задължително в логическите умозаключения. Той може да е също парадоксален или интуитивен, или пък някакъв друг. Твърдението на Достоевски, че “красотата ще спаси света” съвсем не е безмислено, ако и да напуска пределите на рационалното.