Yapeku

Истината живее два живота – единият е обективен и няма нужда от наблюдател (свидетел и оценител на действието). Вторият е субективен. Обективната истина наричаме факт или реалност.

Истината еволюира на етапи. В началото тя е абсолютно субективна – за някой австрийски спекулант втората световна война може да е време на просперитет, щастие и растеж. Този вид напълно субективна истина може да съвпада, а може и да не съвпада с реалността.

По-насетне идва истината на консенсуса. Общо взето вероятността нещо да е вярно е по-голяма, ако мнозина считат така. Историята обаче изобилства от примери за мнозинства, които са вярвали в разни грешни неща – комунисти, нацисти. И обратното – Дон Кихот е бил прав.

Накрая е обективната истина. „Обективна“ тук означава, че не се променя според това кой я гледа и оценява, стига наблюдателят да е психически здрав. Небето е синьо, водата е течна, а нацизмът и комунизмът са човеконенавистни доктрини.

Човек трябва да се стреми да възприема и проповядва обективната истина. Ако съм бил в болница и изкарването ми е харесало (защото съм се влюбил), то не трябва да твърдя, че да си в болница е супер приятно (защото аз съм го възприел така). Трябва да помним, че има субективна и обективна страна и като цяло „да наблягаме“ на втората.

Обективната истина се разпознава по делата. Нещата са такива, каквито са породените от тях последствия.

Всеки копнее за единение с другите хора. Човек усеща, че самотата му е враждебна и тя го плаши.

Стремим се да избягаме от самотата като общуваме. Ала всяка среща и всяко събиране са краткотрайни. След купона отново оставаме сами. Проблемът за самотата няма обществен произход и не може да бъде решен със социални средства. Колко самотен се чувства човек попаднал не на мястото си сред много хора.

Единствено съвместният труд единява хората. Но не всеки труд, а само този, който служи на едни и същи идеали и ценности. На земята има само една група, чийто труд е мотивиран от едно и също “нещо”. Това “нещо” е волята за добро, грижата за благото на ближния (на останалите трудът е мотивиран от грижа за себе си).

Трудът на алтруистите е съвместен, защото светът се променя от колективно усилие. Дори да не го осъзнават, те работят за еволюцията на братята си заедно.

Алтруистите общуват помежду си духовно, тоест в света на идеите. В този свят близостта се основава на общи ценности и идеали. Единението между служителите на еволюцията става в сърцата им, а не в кръчмите. А това, което имаш в сърцето си никой не може да ти отнеме.

За осъзналите се духовно самотата не съществува.

Относително по-нееволюиралите човешки същества се спасяват поединично. Под “спасявам се” разбират като цяло да удовлетворят своето желание за хляб и зрелища. И така от древния Рим до днес.

Еволюиралите жертват себе си, за да спасят всички. Как точно е изразил това Васил Левски в писмо до Панайот Хитов:

Ако спечеля, печеля за цял народ -
ако загубя, губя само мене си.

Защо се налага жертвата? Защото по-нееволюиралите изобщо и въобще не обичат да ги спасяват, тоест да ги отдалечават от хляба и зрелищата. За беззаветния труд на Дон Кихот наградата е кръста. И за нищо по-малко от кръста не тръгва на поход той.

Висшето в човека израства чрез грижата му за ближния.

Защо ни е нужна свобода? Отговорът на този сложен въпрос може да се сведе до простичкото – за да правим неща, които досега са ни били невъзможни. Във философски план свободата е Stairway to Heaven. Стълбата, по която духът достига небето.

Стълбата трябва да се изгради от някакви материали. Какво създава и оформя свободата?

Първо истината. Затова е говорил Христос: “Познайте истината и истината ще ви направи свободни”. Несъмнено верни думи – трудно е да си свободен, ако си впримчен и овладян от всякакви илюзии, лъжи и условни разбирания.

После идва дисциплината. Свободата на земята се гарантира от закони. Колкото повече една страна е правова, толкова е по-свободна. Това е така, защото антипод на свободата е не само робството, но и възможността да правиш, каквото си искаш. Второто винаги води до първото.

Във философски план дисциплината е необходима, за да фокусира духа върху изкачването на стълбата. Недисциплинираният винаги ще остане в плен на земните илюзии и ще робува на предразсъдъци. Духовна свобода се постига чрез земна аскеза. Колко просто и бедно са живели Свети Франциск и Майка Тереза!

И най-сетне свободата познават само тези, които имат правилен мотив. А той е и винаги е бил любовта, разбирана като воля за добро, като действие за благото на ближния. Правилният мотив е движещата сила на израстването на духа, тази енергия, която позволява на истината и дисциплината да се установят в живота ни.

Парадоксално е, че колкото по-съсредоточен е извън себе си човек, толкова той по-голям е егоист и желанията му по-земни са. А също е вярно че, колкото повече човек мисли за ближните си, а не за себе си, толкова желанията му са “по-небесни”. Каква е тук разликата? В първия случай човек желае за себе си (най-вече материални придобивки; включва се и еснафското разбиране за любов), а във втория случай желае [доброто] за хората.

Цялата история на човечеството ни показва, че истински силен е само онзи, който служи на еволюцията на ближните си. Само алтруистичните дела устояват на суровата преценка на времето. Силните на деня (забравени отдавна) може и да са осъдили на смърт Сократ, но и досега неговото учение вдъхновява човечеството и неизброими са последователите му.

Непреходното могъщество е за тези, които са вътрешно чисти и добри. Истинската сила идва от духа, а не от властта над земни ресурси и лесни за манипулиране народи.

Според философът-стоик и император на Римската империя Марк Аврелий хората често се молят за неважни неща.

“Господи, нека стане така, че да ми увеличат заплатата.” А не е ли-по-добре да се помолим да ни напусне бясното желание за повече и повече пари? Да се молим за добро здраве или да се молим за избавление от страха [от болестта и дори смъртта]? Изобщо не е ли по-разумно да се отървем от вътрешните си демони, вместо от външните им проявления?

В следния момент Марк Аврелий се пита кой толкова му пречи да се избави от отровните си желания и копнежи, като те всички са само в него единствен? Очевидният отговор е, че човек пречи сам на себе си.

Еволюират тези, които не си пречат сами.

Всяка раздяла е край, ала и ново начало.

Раздялата с хора, навици и ценности ни носи страдание, защото в природата ни е да копнеем за безкрайното и безсмъртното. Този копнеж е творчески и добър, но само в нравствен контекст.

Растежът в някакъв смисъл също е край:

Което за ларвата е смърт,
за учителя е пеперуда.

Еволюцията и израстването на личността изискват промяна, тоест раздяла със старото. Еволюцията е самото въплъщение на условния земен край. Там, където свършва земята, започва небето.

Ако всеки край, тоест всяко ново начало, носи страдание, то самият живот е страдание. Както е учил Буда. И както ни казва Халил Джубран:

Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви,
толкова повече радост може да вмести тя.

Хората са повярвали, че истината и лъжата звучат и изглеждат много подобно, че е трудно да ги разграничиш.

Това е абсолютно невярно. Лъжата и истината са различни, толкова различни, че е невъзможно да бъдат по-различни. Нищо на света не е по-неприличащо си. Истината и лъжата са напълно противоположни и се изключват взаимно – там, където битува едното, другото просто го няма.

Не е никак трудно да разпознаем лъжата. Тя е несвойствена и враждебна на човешката природа и затова изкривява цялостното впечатление, което оставяме у околните. Лъжата променя излъчването ни и замъглява погледа ни. Почти всеки разпознава лъжата, щом я срещне. Малцина обаче постъпват както е редно в тези моменти.

А е редно да се борим. Колкото повече неистина разобличаваме, толкова повече истина ще можем да въплътим в живота си.

Грубиянът си мисли, че невъзпитанието и невъздържаното поведение са проява на неговата сила. Той вярва, че, обиждайки и унижавайки хората, добива власт и могъщество.

Грубиянът много се заблуждава. Простащината съвсем не е сила.

Вътрешно силен е този, който приема всички житейски обстоятелства спокойно и без страх. Личната сила зовем самообладание. Самообладанието не е нищо друго освен запазване на пълна трудоспособност пред предизвикателствата на живота. Герои са точно тези малцина, които винаги правят това, що е нужно да бъде направено.

Грубиянът не е и обществено силен, защото простащината и грубостта в повечето случаи са изключително непродуктивни подходи. Постигнатото чрез и със страх винаги е несигурно.

Грубиянът е слаб и отвътре и отвън.

====================

Вижте още поканата на Орая, планинския мечтател

Мнозина са умни и знаещи, но малцина променят света чрез творчеството си.

Съществуват два различни вида интелигентност. Едната е оперативна и служи за установяване и класифициране на взаимовръзките между обектите. Тя оперира рационално. В най-чистия си вид е позната като “селска хитрост”; герои – Андрешко и Хитър Петър. Тази интелигентност като цяло е бездуховна и нравствено нечувствителна.

Множество взаимовръзки и явления на битието не могат да бъдат разбрани рационално. Оперативната интелигентност често е безпомощна да разграничи причината от следствието, например художниците ли хранят галериите или е обратното?

Вторият вид интелект зовем интуиция. Интуицията е нерационална и не е съсредоточена пряко върху обектния (материалния) свят. Тя е отговорна за нравственото съждение.

Интуитивната интелигентност е творческата. Да твориш означава да създадеш нещо ново, а това не е установяване и класифициране на взаимовръзките между съществуващите обекти. В този си аспект интуицията е мост към света на идеите. По този мост се движи вдъхновението. Вдъхновените творят.

Хората, чиято интуиция не е събудена, не могат нито да творят, нито да правят завършени нравствени съждения. Техният мироглед е ограничен и усилията им са винаги донякъде неефективни и безскрупулни.