Yapeku

Как мислите – гражданска позиция ли е това или вандализъм? Така ли ще се променим?

Но нали и доброто може да престане да бъде добро, ако човек, вместо да прави добро, почне да пита: що е добро?

Елегантен изказ на неуловима мисъл. Източник: прекрасната книга “Дата Туташхиа” с автор Чабуа Амираджиби.

Да се обяснява и доказва очевидното е губене на време.

Човек, който не иска да признае реалността, има проблем по-дълбок от простото неразбиране на даден факт. Този проблем (изборът да не приемаш обективната реалност и като следствие да живееш в лъжа) не може да бъде решен чрез посочване на някаква истина.

Разхищение на време и нерви е да засягаме следствието, а не причината. Въпреки това мнозина от нас го правят. А полза няма.

В психологията се среща концепцията, че човек се чувства психически или силен и могъщ (powerful), или слаб и плах (powerless). Двете състояния са абсолютно субективни, но могат да бъдат повлиявани от обективни събития – когато чакаш на опашка в държавно учреждение и зависиш от милостта на чиновника със сигурност, е лесно да се почувстваш powerless. Когато разбиваш лошите на компютърна игра, ще е обратното. И т.н.

В живота ние непрекъснато повлияваме усещането за сила на околните си. Тъй като очевидно в повечето случаи има значение как се чувства човек – силен или слаб, то ние можем или да му навредим, или да го, мхм, подкрепим. От това простичко наблюдение излиза, че във всеки момент носим отговорност за благото на човека отсреща.

Дали осъзнаваме този факт или го игнорираме, не променя последствията от действията. Щраусът е щраус и заровил главата си!

Повечето хора нямат вътрешна сила да са психически powerful независимо от обстоятелствата. Те са подобни на малки лодки в открито море, чийто боцман е пиян от сутринта.

В живота има ръководители, шефове и т.н. Всичко тези хора, ако искат успех на организацията си, трябва да създават отношения и среда, в които служителите им се чувстват powerful и добре. Тоест работата на всеки мениджър е да вдъхва кураж и самочувствие на служителите си, а не да ги мачка и да съсипва авторитета им при всяка удобна ситуация. В този смисъл да си мениджър е да си просто добър човек.

Еволюцията на обществото минава през еволюцията на отделния индивид. Проста, но ефективна истина. Ако я следваме, то значи, че първо трябва да станем вътрешно устойчиви, т.е. да се чувстваме powerful независимо от обстоятелствата, а после да станем мениджъри и да помагаме на другите да постигнат това. Уверените хора продуцират уверена икономика, държава, полиция, съд, здравеопазваща и образователна система.

Да си мениджър в този смисъл не означава да си началник. Означава да поемаш отговорност и да даваш личен пример, което често става от само себе си. Психическата стабилност пред обстоятелствата в живота не може да се скрие, както и факта, че powerful-човека управлява обстоятелствата в живота си, а не те него.

Интересен събеседник ми сподели тази толкова проста, но неразбирана идея. Събеседникът ми, прочее, беше пилот и бивш командир на ескадрила. Съвсем логично той не разбира военния почин “падни за двайска” – надали някой нормален човек би тероризирал механиците на самолета, с който лети…

Да командваш означава да не даваш право на избор и да изискваш подчинение. Да командваш означава да не признаваш равенството между хората по отношение на идеите, гледните точки и мисленето изобщо. Командването е авторитарно по природа и подтиска чуждото мнение и творчески потенциал. Командването не толерира различни подходи и затова авторитарните структури са изключително статични и много рядко успяват да се адаптират към променящия се свят.

Ръководенето зачита човека. То е диалог и консенсус. То е насочване на процес или организация в разумна (а не желана!) посока чрез компромис и адаптация. Ръководенето е динамично и затова оцелява в променящи се условия.

В България повечето мениджъри командват, а не ръководят. Затова губят служителите си, а организациите, които управляват, се маргинализират и се оказват неспособни да се адаптират към съвременната концепция за пазар. Това особено ясно се вижда на правителствено ниво, но всъщност е видно във всички слоеве на обществото.

Успех се постига чрез ръководене, а не командорене. Умните и силни хора никога не командорят. Те нямат нужда да налагат волята си насила. Вместо това търсят как да развият творческия потенциал на човека срещу себе си и така да увеличат капацитета на организацията си.

Хората (и учените в частност) често объркват адаптация с еволюция. Според уважаващите себе си Дарвинисти фактът, че космите в носовете на живеещите в мръсните съвременни градове се увеличават, е пример за еволюция. Те считат, че по-пригоденият за живот в дадена среда е по-еволюирал и автоматично слагат знак за равенство между пригоденост (т.е. обективна ефективност) и еволюционно ниво.

Ако проследим тази логика и видим какви хора не оцеляват в, да речем, Иран, ще открием, че по-еволюиралите там са необразованите религиозни фанатици. Ако пък си спомним съдбата на Сократ…

Да не се разсмиваме. Адаптацията не е еволюция (и дори не е задължително да бъде развитие), а е само промяна. Промяната може да е и добра, и лоша.

Тогава какво е еволюцията? Еволюирал ли е Дон Кихот? А Христос?

Еволюцията задължително съдържа в себе си непримирение с настоящето. Еволюцията е промяна на нагласите и стереотипите, но промяна насочена към отхвърляне на настоящето. В тази смисъл еволюцията е адаптация на мисленето и вярата, но към по-висши реалности.

Да се бориш срещу нещо означава да го усилваш. Противопоставянето вдъхва живот, признава съществуването. Нищо никога не е било променено* чрез противоборство.

Нека си представим две квадратчета. В едното е робството, а в другото идеята за свободата. Ейбрахам Линкълн никога не се е борил срещу робството, никога не е действал в лявото квадратче, така увеличавайки количествотото му. Неговото дело е било в дясното квадратче, това на свободата. Той не е победил американското общество, той го е променил.

Не е никак очевидна тази истина. Много често, например при война, ние виждаме само противоборство. Това е така, защото гледаме проявлението, но не и мотивите. Линкълн не е действал от омраза към робството, а от вярност към свободата.

===========================


*Важната дума тук е “промяна”. Тя е по-уместна от “победа”. “Победа” е просто друга дума за “промяна”, но това често остава незабелязано. Победата не е разрушение, изтребление, изличаване от лицето на земята или нещо подобно.

Според мен Животът тече от излишък към недостиг. Физиката познава това явление. В този смисъл истински благодарен трябва да е този, който дава излишното нему на нуждаещия се.

Много често този, на който му липсва, не осъзнава липсата си. Случва се също да не разбере изобщо, че е получил и да остане безмълвен. Благодарността на получаващия в много случаи е невъзможна! Ако допуснем обаче, че благодарността е необходима, за да съществува животът, то тогава се оказва морален дълг на даващите да са благодарни.

В друг план (но по темата) е много вероятно Майка Тереза да е изпитвала безкрайна благодарност към всеки, който е приемал милостта й. Ако проследим тази мисъл, ще се удивим на всички, които мрънкат и изразяват досада, когато правят услуга някому.

На неблагодарния човек животът му е от пуст по-пуст.

Замислете се – всички хора, които са ни близки, са такива, и заради благодарността, която изпитваме към тях. Дори майката и бащата не са изключение. Ако сме честни към себе си, ще открием, че много често само благодарността ни кара да изпитвате добри чувства към даден човек.

Благодарността е универсален начин за сближаване между хората. Имам чудесни отношения с неколцина колеги и това е, защото съм благодарен за усилията им работата ни да върви. В този смисъл благодарността е първата крачка към изграждането на искрени лични отношения с някой, в сближаването.

Неблагодарният руши този, може би единствен, мост между хората. Защото не е възможно той да бъде построен едностранно. Така неблагодарните са самотни, а животът им в голяма степен е лишен от човешка топлота.

Пред човека, извършващ интелектуален труд, има два пътя – да плагиатства или да твори. Второто не  е възможно да извърши сам.

Всеки творец среща няколко ежедневни трудности по своя път. Нека в този пост бъдат три.

Първата е свързана с проявлението. Всяка идея е много по-хубава от получаващото се от нея. Светът на субективното никога не намира пълно проявление в света на обективното. Невъзможно е творческият потенциал да бъде истински разкрит извън света на идеите и донякъде в символите.

Втората трудност е свързана с търпението. Айнщайн е рекъл:

Зная защо толкова много хора обичат да цепят дърва. В тази дейност те виждат резултатите незабавно!

Творчеството е много бавен и продължителен процес. Понякога написването на един стих или нарисуването на една картина може да отнеме десетки години.

Третата трудност е свързана с музата. Човек не може да подчини творческия импулса на работното време. Сътвореното се ражда според някаква си своя времева логика, която съвсем не съвпада с човешките желания. Нещо повече, творческият акт се захранва от най-неочаквани впечатления. Или както е казал някой си Артур Рескоу:

Едно не може за разбере жената на писателя: че той работи и когато зяпа през прозореца.

Зяпането през прозореца обаче често е едно от най-мъчителните неща за твореца, който иска да пише, рисува или друго, а вместо това всичко, което му се отдава в онзи миг, е да зяпа.