Yapeku

Един от най-лесните за следване, но най-бързи начини за личностно израстване, е по пътя на целите. Следващият го избира само и единствено цели, които не може да си позволи да загуби.

От подобен разумен волеви избор има две следствия. Първото е, че човек спира да си поставя елементарни цели. Такива, които спокойно може да не изпълни. С времето човек се избавя от ненужните си амбиции задължително да притежава и постига второстепенни неща.  

Второто следствие е, че така човек се ангажира със съществени дела. Тези, които не може да загуби, най-често са такива. Следването им непрестанно увеличава перспективата му, “повдига” камбанарията му. По този начин той се научава да разграничава важните неща от мимолетните желания. Започва да вижда същественото, тоест онова което е истински важно и чието постигане наистина носи удовлетворение.

Човек трябва да живее на „живот и смърт“. Само поставянето на цели, които не може да си позволи да загуби, му носи удовлетворение и го избавя от пусто съществувание.

Тази сутрин в NY Times намирам твърде интересно изследване за религиозните нагласи на американския народ, проведено по телефона сред 35 000 човека между май и август миналата година.

Американците са вярващ народ. Мнозинството интервюирани отговарят, че вярата в Бога е важна част от мирогледа и живота им. Около три четвърти от жителите на онази страна споделят мнението, че не само тяхната религия или деноминация може да доведе човек до спасение.

70% от непринадлежащите към никоя религия твърдят, че вярват в Бог! Практически едва 30% от доста малкото нерелигиозни хора се определят като атеисти. Дали тук не се крие частично отговора на въпроса защо САЩ са икономически и културен лидер на света от втората световна война насам?

Религията заема по-важно място от икономическите въпроси в живота на симпатизантите на консервативната републиканска партия. NY Times (като демократическа медия) не коментират защо не е така при демократите, но са достатъчно честни, за да цитират учен, който споделя, че икономическите аргументи не са способни да отнемат от електората на републиканците.

Според мен точно вярата в Бога обяснява разни обществени явления, като например защо американците даряват стотици милиарди долари годишно на благотворителни каузи (260 млрд $ за 2005; над 1600$ средно на човек) или защо хранят половината население на Африка и Северна Корея (при все победния строй на последните).

Мисля също, че това изследване ще помогне на мнозина да се справят с недоумението си, когато John McCain бъде избран за следващ президент на САЩ въпреки настоящите много по-големи симпатии към демократическата партия.

Между другото препоръчвам на всеки, който не разбира защо сенатор McCain е много по-достоен кандидат, да прочете биографията му в Wikipedia. Както и да погледне какво е сторил досега. После може да сторите същото и с г-н, пардон сенатор Обама…ако не умрете от скука.

Кой е казал, че в блог не следва да се пише за политика и религия?

Всеки човек има нужда да развива волята си. Това развитие (би трябвало да) продължава през целия живот и е безкрайно по своята природа. Също като желанието за добро (любовта) или знанието (мъдростта).

Волята може да се калява по два начина – вътрешен и външен. Вътрешният, изразяващ се в самоналожена дисциплина (аскеза), не е по-силите на повечето хора или поне в началото на пътя. Затова човек трябва да се обърне към външното, обективно каляване на волята. А то е базирано на упоритостта и повторението.

Воля се култивира чрез простички ежедневни действия например използване на конеца за зъби всеки ден, сутрешното оправяне на леглото, чистенето на къщата, извеждането на кучето и т.н. Колкото по-неприятно е едно повтарящо се действие, толкова е то по-ползотворно.

В този смисъл волята е донякъде рожба на упоритостта, но упоритостта не е воля. Още по-малко инатът. Всъщност волята облагородява упоритостта и премахва ината.

Но за какво ни е нужна воля? За да успеем в живота? Не, много безволеви хора са успели; упоритостта стига напълно!

Волята ни е необходима, за да разпознаваме злото и да му се противопоставяме. Волята ни е необходима, за да творим добро. Без воля не приемат в отбора на добрите.

Необясним е страхът от началника, който владее сърцата и умовете на хората.

Да се страхува за робът е полезно и разумно. Страхът е неговият инстинкт за оцеляване – та нали е напълно зависим от господаря си? Владетелят може да го убие или осакати, да отнеме децата му…Очевидно страхът тук е съвсем на място.

Шефът обаче не е робовладелец. От него зависи само и единствено какво ще наричаме работно място. Да се страхуваш от шефа си не е много логично освен когато пазарът на труда е абсолютно стагнирал, както например е било по времето на Голямата депресия в САЩ.

Пазарната икономика изкоренява страха от началника, от господаря. В този смисъл тя е враждебна на робския дух и робската психика. Робите по дух не са способни да изграждат и подържат разумна икономическа среда. Робът си търси господар и често успява да намери такъв…обикновенно в лицето на висшестоящ роб.

Свободният човек няма от какво да се страхува. Шефът си е просто шеф. Докато има пазар на труда и конкуренция, страхът е напълно излишен.

Представете си една скала с отрицателни и положителни стойности. От лявата страна са отрицателните, в средата е нулата, отдясно са положителните.

И така най-отляво са тези, които творят зло съзнателно; тези, които считат доброто за враг. Тази група е много малка.
Следват тези, които служат на злото не заради самото зло, а заради облаги като пари или власт, или пък от егоизъм, глупост, амбиции…Тези са относително многобройни.

И двете групи познават и различават злото.

После е нулата, тоест хората, които не различават злото, които нямат усет (или е много слабо развит) за добро и зло. Тези са пасивни и творят както добро, така и зло. Многобройни са и никак не са безопасни.

Следват тези, които осъждат на думи злото, които не го одобряват. Проблемът при тази най-многобройна група на света е, че неодобрението не е отпор, не е съпротива. Тези люде, макар и осъзнати, са пасивни. Пред техните очи злото вилнее и процъфтява дори осъдено наум или понякога на глас.

После са активните борци. Те се борят срещу злото с огън и меч.

И най-сетне са тези, които утвърждават доброто. Понякога с огън и меч, по-често с дума, усмивка, грижа, възпитание…

Това е името на текста. Прочетете го в Капитал.

Заглавието на статията е алегория с книга на Кърт Вонегът с име “Бог да ви поживи мистър Роузуотър”. Бог да прости автора й!
Другото име на книгата е “Бисери сред свинете”. Margaritas ante porcos на латински. Думи на Христос.
Романът разказва за мистър Роузуотър, който е нещо като съвременен Дон Кихот.

Според Ива Рудникова, автор на статията в Капитал, Филип Димитров е толкова мразен, защото е ползвал думите “кауза” и “дълг”.

Филип Димитров има съдбата на Дон Кихот. Последните му политически години са илюстрация единствено и само на невъзможността да бъдеш човек на каузата и дълга в РБ.

И така, първият ни и засега единствен нравствен министър председател напуска политиката…и България. От есента той ще преподава в американски университет.

Вярвам, че отвъд океана той ще намери среда, в която да е възможно да бъде отново човек на каузата и дълга…

И нека Бог да ви поживи мистър Димитров!

Да отречеш злото/лошото у някой или нещо не означава да го премахнеш.

Много често хората си затварят очите пред едно или друго: “Е, недей така, де!”; “Ти пък, Х не е толкова лош!”; “Аз мисля, че по принцип Y e свестен…” и т.н.

Подобни щраусови стратегия и мироглед само и единствено увеличават лошото и уродливото на света. Светът се отравя от неоправдания оптимизъм и позитивизъм.

Всяко отричане на реалността, защото тя е лоша, грозна или просто не такава, каквато я искаме, е лъжа! Тази лъжа е вредна и пасивна (бездействена). Тя позволява на лошото (и на другарчето му злото) да се развиват в личността и обществото.

Псевдо хуманизмът и лъжовния позитивизъм са вредни за човека и обществото. Единствено здравият (и болезнен!) реализъм може да създава добро. Защото само той не е изграден върху лъжа.

Да си добричък не означава да си добър. Сантименталността не е любов.

Не съществува физическо преживяване, което да изключва духа. Дори яденето оставя впечатление и спомен. Дори боксът и алпинизмът са психически и интелектуални предизвикателства. Невъзможно е да изключим духа от преживяванията на тялото.

Но дали можем да изключим тялото от преживяванията на духа?

Категорично да. Става дори с увлекателна книга или филм. В моменти на вглъбеност ние просто забравяме телата си, спираме да ги усещаме и те по никакъв начин не се включват в осъзнаването на настоящия миг. Всъщност да “забравиш” тялото е лесно. Изисква се само да седнеш удобно със затворени очи за известно време…или да заспиш.

Оттук може да се направи извод, че тялото и духът са две различни работи*. Ако е така, изниква въпросът има ли нужда духът от грижа, както се грижим за тялото дишайки, пиейки и миейки си зъбите? Един вид какво означава да изкъпя, нахраня и облека духа си? С какво да го храня, в какво да го обличам, защо да го почиствам и как?

Това са важни въпроси.

==================


* Тук материалистите ще заговорят за секреция на невротрансмитери и образуване на мозъчни токове. Това им е единствения аргумент. Те ще твърдят, че даден мозъчен ток или количество ендорфин са тъждествени на духовното изживяване, което носи “На изток от рая” на Стайнбек. Този аргумент е лъжовен, доколкото “Христос отново разпнат” на Казандзакис ще предизвика аналогична физиологична реакция, докато духовното изживяване от двете книги е различно.

Прочее материализмът е винаги лъжовен по природа, защото е отделен от духа, който е първороден.

Мнозина бъркат колективизма, да бъдеш част от стадо, с братство.

Колективизмът се налага отвън. Той не е свободно избираем, а задължителен. Той е посредственост, която уеднаквява. Той е равност по принцип, а не равнопоставеност пред висша идея.

Комунизмът е колективизъм. Затова той е враждебен към свободния човек, към индивидуалиста, към твореца. Комунизмът нищо живо и не ражда в сферата на нематериалното, а ако е родил, са го сторили извънколективни люде като Булгаков, Сахаров или Георги Марков.

Изграждането на вътрешна връзка, тоест на братството е само по-силите на индивидуалисти. Братя могат да бъдат само хора свободни, хора, които творят. Братството е избор, а не наложено отвън предписание.

Братството е проява на личната воля, изявление на свободния творчески дух. Братството не е доктрина, нито се изгражда на полето. Братство се постига в духа. Братя могат да бъдат единствено самодостатъчни си хора, освободени от дълга на наложената стадна задължителност.

В този смисъл всеки народ еволюира през три задължителни етапа – колективизъм, индивидуализъм и братство. Последното на земята още го няма, но народностен индивидуализъм вече има. Америка е често критикувана именно заради това нейно качество, приписвайки и самотност, разединение и т.н. Американците обаче са народ, който е доказал многократно, че с лекота се обединява около всякакви каузи и идеали. Стадото за сметка на това се обединява от овчар с гега.

Колективизмът не е братство. Членът на колектив не прави избор, не е свободен. А брата си трябва да избереш сам.

Не прави това, което искаш,
и тогава ще можеш да правиш това, което ти харесва.

На тази лаконична индийска мъдрост се натъкнах в “Автобиография на един йогин” от Парамаханса Йогананда. Удивителна книга между другото.

Проблемът с книгата и в частност с тази мисъл е, че се изисква нещо повече от интелектуално разбиране за осъзнаване на смисъла й. Защо е така може да разберем чрез запознаване с индийската кастова система.

Според нея има четири вида хора според качествата и призванието им:

1. Шудри – такива, които могат да служат на обществото посредством физически труд. Шудрите са нещо като пролетариите;
2. Вайши – такива, които могат да служат чрез мисловни способности, специални умения (занаяти), търговия и т.н.;
3. Кшатрии – това са воините и управниците, заедно с цялата администрация;
4. Брахмани – това са духовно вдъхновените и вдъхновяващите. На запад ги наричаме просветители.

Първата каста отговаря на тялото, тя е егоистична, желае сетивния живот и удовлетворяване на апетитите му (тук ясно се вижда защо комунизмът е абсолютно зло; той се стреми нисшето да командва висшето). Следващите две касти са по-малко емоционални и по-интелектуални; те подчиняват и контролират желанията си. Най-напредналите кшатрии са много интелигентни и високоотговорни хора.

Брахманите се наричат още дважди родени. Тяхната каста отговаря на духа и те са просветени (изявяват качеството саттва – просветеност). Съвпадение ли е, че на запад ги наричат със същата дума?

На въпроса! Горната мисъл, изказана от аскета Садашива, са способни да разберат само брахманите и част от кшатриите. Другите само си мислят, че я разбират и никога не я следват. Това е така, защото от трите качества (гуни) тамас (инертност, невежество), раджас (активност, интелект) и саттва (просветеност), които изграждат човека, само просветеността усеща смисъла отвъд логиката на думите. А качеството саттва се среща изцяло само в брахманите и частично в напредналите духовно кшатрии.

***

Offtopic: Това разделение на хората обяснява изцяло и напълно задоволително защо България изглежда така и защо от гледна точка на саттва-качеството тя потъва все по-надолу и по-надолу. Никой народ не е оцелял без просветители. Никак не е странно тогава, че ако демографията ни рязко не се оправи (а това няма как да стане без брахмани!), прогнозата на държавния департамент на САЩ за изчезването на българския етнос, ще се сбъдне.