Yapeku

Според човешкия вид всяко следствие си има причина. Тази вградена (или изградена) в нас доминираща представа доказва и едновременно отхвърля теорията за големия взрив или съществуването на Създател.

И все пак? Има ли изначално, непричинено от нищо и самодостатъчно същество/събитие? Този въпрос няма интелектуален отговор. Не и за нас хората.

***

Когато изживеем нещо лошо, чиято причина не виждаме/разбираме, ние страдаме. “Все на мен се случва” и така нататък. Всъщност неразбирането на причините винаги носи явно или скрито (осъзнато/неосъзнато) страдание.

За да избегнем тази извечна болка, се иска само винаги да знаем какво е породило дадено събитие. Звучи просто, но е абсолютно невъзможно. Да речем, че някой иска да разбере нещо толкова тривиално като алергиите, от които страдат милиарди. Само за да се запознае с науката по въпроса обаче, ще му трябват няколко години яко четене и то в случай че има подходящото образование. На края на процеса ще открие, че ние хората изобщо не знаем какво причинява алергиите.

Изразявайки се общо, можем да кажем, че незнанието е винаги повече от знанието.

И все пак? Как да се избавим от страданието, как да разберем причините за всичко и наистина да знаем? Успял ли е някой?

Да. Успели са тези, които са излезли извън света на материалните явления, извън линейността и осакатената интелектуално логика на материализма. Успели са тези, които са престанали да търсят по пътя на чистия разум. Успели са, които не вярват на опита.

С прости думи защо знаят само тези, които вярват и затова знаят. Интересното е, че, ако вярваме, няма нужда да знаем. За вярващия и въпросът дали има изначално и самодостатъчно събитие има своя ясен отговор. Отговор, до който разсъдъчния разум никога няма да достигне. Защото вярата обхваща и включва разума, но не и обратното.

Да не си конфликтен човек несъмнено е добре. На пръв поглед. Всъщност разумно е да се избягват само ненужните и породените от глупост конфликти.

Пълният отказ от конфликти обаче е вид психическо заболяване, някаква душевна парализа. Все пак всеки отказ и всяко “не” е конфликт. Мнозина психолози пишат за хората, които не могат да казват “не”*.

Човек, който винаги бяга от битки, не може да защитава моралните си устои в ситуации, които изискват това. Такъв човек винаги е неморален, ако ще и да си мисли, че е морален, защото различава добро от зло, та чак осъжда второто…наум.

От друга страна абсолютно неконфликтната личност не е способна да даде нищо на този свят. Нейното съществуване е в голяма степен лишено от истински смисъл, тъй като света се движи напред чрез противопоставяне на новото и старото. А старото никога не отстъпва без битка.

Великите хора, които историята вечно помни, са били непримирими и много, ама много конфликтни**. Ейбрахам Линкълн например е воювал със собствения си народ.

==================


* Вж. например Уейн Дайър “Вашите слаби места”.

**Разбира се, вътрешния конфликт, битката със самия себе си трябва да предхожда външния. За да не се окаже, че човек служи на конфликта, а не обратното. Рискът обаче не просто си струва, той е задължителен или както казва Н. Бердяев е “морален императив”.

Дали дадено действие е добро или зло е напълно безмислен въпрос. Той няма отговор преди да видим какви са последиците от това действие.

Да вземем за пример убийството. Да убиеш дете, за да му вземеш сладоледа, несъмнено е лошо. Да убиеш смъртно болен човек, който има ужасни болки, е милосърдие.

Ние не можем да кажем дали дадено действие е добро или зло преди да видим последиците от това действие. Качеството се определя от резултата. Вероятно и това е имал предвид Христос с думите “по делата ще ги познаете”.

Интересно е, че само действията, но не предметите и качествата им, могат да получат морална трактовка.

На пръв поглед двете неща нямат нищо общо:

Васко Кръпката заедно с Подуенския блус бенд, блаженният Камен Кацата и други подобни герои ще посвирят и попеят на 29 май в зала 1 на НДК. Билетче само 12лв.

Еленко пък ще се явява в съда по делото си срещу “в-к” 24 часа. Вестникът използва снимка от eenk.com без позволение и така наруши авторските права на Еленко. Когато последният ги помоли да го посочат като автор, те се държаха, меко казано, безочливо. “Който няма акъл има крака” е казал народа и сега 24 часа ще се разходят до съда.

Все пак какво е общото между едно съдебно дело и концерт? Целта им.

И Васко и Еленко имат безкористна цел. Първият утвърждава красотата и чрез музиката си възпитава вече второ поколение в идеали, отдавна забравени и поругани в България. Васко Кръпката е истински просветител и възрожденец. Вероятно затова и през повечето време гладува. Той е и един от най-добрите ни поети – неговите стихове според мен са сравними само с поезията на Ботев и Яворов.

Еленко пък защитава кауза. Опитва да спомогне за налагането на стандарт. Опитва да гарантира признанието на интелектуалния труд на множеството неформални журналисти (блогъри) в БГ.

И двамата са хора на делото. И като такива имат нужда от подкрепа, защото делото им не е лично, а обществено. Ако обществото не приеме делото им, такова просто няма да има. Считаме ли целите и посланията им за важни, е добре да помагаме. Инак после само ще се оплакваме, че няма кой един блус да ни изпее, за да ни утеши, че знайни и незнайни джелати ни крадат от блоговете, къщите, сърцата и умовете.

=======================

Ъпдейт 27.05.’08: Еленко спечели. 24 часа се признаха за виновни. Остава да се уговори размера на щетите.

Неутолими са апетитите човешки.

Дори преяли днес, утре пак ще изпитаме глад. Ден след ден ожадняваме, колкото и да пием. Материалните апетити на човека просто нямат засищане! Това се отнася и за пари, власт, авторитет, вещи и т.н. Примерите, потвърждаващи тази теза са толкова многобройни, че просто би било глупаво да я доказваме.

По-интересно е защо материалните апетити нямат утоляване? Причината е проста – материята е крайна, тоест е просто количество, което рано или късно се изчерпва. Крайното количество винаги е недостатъчно на безкрайния апетит. Глупаво да търсиш засищане там, където всъщност битува глада.

Духовността или светът на идеите затова пък е безкраен. Само там човек може да намери задоволяване на апетита си.

Тази идея се среща във всички религиозни и философски системи, с които съм имал възможност да се запозная. Струва ми се вярна.

Членовете на всеки екип трябва да имат еднакви общи цели. Неразбирането на този факт е извор на безкрайно страдание.

Най-простият и малък екип е семейството. Представете си семейство, в което например единият иска да отгледа деца в хармонична атмосфера, а другият цели да натрупа пари в служебна атмосфера. Как ли този екип ще възпита децата си? Примерите за семеен разнобой са безкрайни.

За съжаление повечето семейства са създадени преди хората да са се запитали дали отиват на едно място и дали имат еднакви ценности. Преди да са уточнили общите си цели и да са се съгласили да ги следват заедно. Преди да са обсъдили и съгласували средствата. Резултатът най-често е плачевен, като плачат най-вече децата.

В относително по-големите екипи нещата са много по-сложни и объркани. Затова в повечето случаи се наблюдава сбирщина от индивиди, а не екип.

Когато един екип няма обща цел, той или се разпада по своя воля, или просто умира с времето. Подобно явление може да бъде наблюдавано и в историята на света – това е съдбата на редица изчезнали народи, останали без национална цел.

Днес между другото човечеството е изправено за пръв път в историята си пред предизвикателството да започне да действа като екип. Какво ли ще се случи, ако не успее?

Anyway, идеята е, че всяко съвместно предприятие трябва да започва с обсъждане на целите и средствата за постигането им.

Остроумно Морган Скот Пек разделя властта на два вида, обозначавани като вътрешна и политическа. Политическата власт е тази на заемания пост и обществено положение, властта на произхода, на парите и т.н. Тази власт се характеризира със своята нетрайност и уязвимост.

Вземете например един арабски шейх-цар-и-господар. Неговата практически неограничена власт се дължи на нефта и положението, което заема. Един преврат или нефтена война и с властта му е свършено.

Или да вземем великия анимационен чичо Скрудж. Неговата власт се дължеше на онзи чудесен басейн с жълтици, където той така смешно се гмуркаше. Представям си някой ироничен алхимик, който превръща златото му в олово. Горкият чичо Скрудж.

Историята изобилства с примери, когато силните на деня изведнъж и най-неочаквано са ставали “никой”. Такава бе съдбата на талибаните в Афганистан или на шефовете на Енрон. Това е така, защото властта им е материална, а материята е лесно да отнемеш или разрушиш. Донякъде свързан, макар и друг, е въпросът защо повечето от силните на деня завършват жизнения си път загубили всичко…

Вътрешната власт затова пък е духовна власт. Тя се постига по пътя на самодисциплината, разграничението от света на материята и службата на човечеството. Тази власт се проявява и обективира в света чрез личния магнетизъм на човека. Тя му е вътрешно присъща и никой не може да я отнеме, нито да я нарани. Представете си как някой взима на майка Тереза онова, което я прави светица.

Понякога имащите духовна власт имат и политическа власт. Когато загубят втората, те не губят първата. Това ни показва Спилбърг с Оби Уан Кеноби. На практика това ни показва днес и Ал Гор.

Трябва да различаваме болката от вредата. Болката е моментно състояние, което често няма трайни лоши последици, докато от вредата има. Да се убодеш с игла е болка, да си отрежеш ръката е вреда.

Да се страхуваш от болката е глупаво и опасно. Да се пазиш от вредата е умно и полезно.

Избягването на болката също така е погрешно, защото човек израства най-вече чрез моментно, краткотрайно страдание. Полезно е да седнеш на горещата печка, за да си научиш урока.

Няма област в човешкия живот, където израстването да не е свързано с болка. Всъщност страхът да не бъдеш наранен е много често голямата ни пречка по пътя към щастливия и пълноценен живот, който (парадоксално) е винаги изпълнен с болка.

Целите и желанията съвсем не са едно и също нещо. Тяхното объркване поражда страдание.

Целите се планират, докато желанията се мечтаят. Целите се избират и поставят, желанията се лелеят. Целите по правило са възможни и постижими, което съвсем не може да се каже за желанията.

В много случаи ние не разграничаваме целите от желанията си. Непланираните (и често нереалистични) желания остават неудовлетворени, защото ни лиспват способности или пък средства да ги изпълним.

Ако поставяме желанията си като цели и планираме внимателно с какви средства да ги постигнем, то тогава ще разбираме бързо кога няма да стане замислената работа и ще се отказваме навреме. Ала ние не го правим и в нас израстват невъзможни за удовлетворяване очаквания.

Тези очакванията остават излъгани. И ние страдаме.

Бездарните са такива, защото са мързеливи. Всеки има дар (дарба), която не се е проявила, или поради мързел, или, пази Боже!, поради ненавист към красотата и човека. Вторият случай е относително рядък.

Мързеливите също не обичат твърде много “доброто и прекрасното” и затова всячески се мъчат да пречат на доброто дело. Този им стереотип възпрепятства движението напред и спъва човечеството и отделните индивиди по пътя им към съвършенството. Затова всеки разбрал думите на Достоевски ‘красотата ще спаси света’, е приел (доброволно) дълга да се бори с посредствеността.

Ала имат ли бездарните ахилесова пета? Да! И тя е отговорността.

Бездарността е безотговорна. Животът обаче изисква да се поема отговорност – иначе просто спира да се развива или по-точно спира да оживява това, за което никой не го е грижа.

И така всеки процес, бил социален или пазарен, изисква някой да поеме отговорността. Понеже бездарните по правило не искат да го сторят, то това е златната възможност на способните. Не че посредствеността няма да пречи (най-често против собствения си интерес), но поне шансът е налице и е грях човек да не се възползва от него.

Поемането на отговорност е ахилесовата пета на бездарността и леността. Затова те са непрекъснато побеждавани от трудолюбивите и отговорните.