Yapeku

Много хора често използват гнева, за да се самоубедят в правотата си. По някакъв мистичен начин гневът много бързо води до усещане за правота. Разяреният допълнително се облагодетелства от това, че хората относително лесно отстъпват пред разкривени от човеконенавистни мисли физиономии.

Защо е така? Може би, защото агресията, която е неотменна част от гнева, води до секреция на наркотик (допамин) в мозъка и то в областите, които са свързани с възнаграждението и удовлетворението от извършено действие.

Сенека счита, че гневът е много сериозен човешки проблем. Посветил му е три книги. Предвид колко много хора се научават да търсят и самозапалват гнева си и така да се самоубеждават в иначе трудно доказуемата си правота, той е повече от прав.

Ала гневът е лош съветник, който повлиява значително способността ни за преценка. Самомотивирането чрез гняв не е нищо друго освен действена лъжа. Оправданието, което гневът дава, е илюзорно и затова води до неистинна правота, която мотивира нередни действия, които водят до лоши и често нежелани последствия.

Животните пазят територията си. Когато някой навлезе в нея, те изпитват гняв и се опитват да изядат натрапника. Подобно хората имат психическа територия. Когато някой навлезе в нея, изпитват гняв и изяждат натрапника.

Колкото по-ниско в еволюцията си е човек, тоест по-малко е способен да действа в полза на другите, толкова по-лична е психическата му територия. Тя се състои от концепции, свързани конкретно с неговата личност и най-много с тази на племето му. Гневът изригва, когато го обидят, когато оспорят личния му авторитет за например футбол или коли, когато подчинените му не изразяват страхопочитание и т.н. Всеки може да намери безчет примери около себе си и вероятно поне няколко в себе си.

Високо еволюиралите хора се характеризират със съвсем различна психическа територия. Тях обидите и хулите не ги засягат, нито оспорването на авторитета им. Техният гняв се събужда, когато се нарушават морални норми и когато се потъпкват идеали.

Казано с други думи, гневът на по-еволюиралите хора се проявява, не когато обидят колата или отбора им, а когато се посяга на истината, свободата и прочие нравствени категории.

В мозъка на човек съществува т.нар. система на възнаграждението, която най-общо се помещава в областта, наречена стриатум. Тази система има регулаторна и затвърждаваща действията ни функция. Накратко, когато извършваме важни за оцеляването ни дейности като пиене на вода, поемане на храна, правим секс или изпитваме агресия, в стриатума се отделя био-наркотика допамин, което ни казва: “Това е супер! Направи го пак!”. Този механизъм гарантира, че няма да спрем да ядем или дa правим секс и така осигурява физическото оцеляване на човечеството.

През последните месеци няколко изследвания показаха на света, че освен горните действия системата на възнаграждението се активира също от печеленето и харченето на пари (шопинг), получаването на похвали и повишаването на социалния статус.

Няколко мистични учения проповядват, че “убиването на плътта” е необходимо и задължително условие за постигане на висш светоглед. Погледнато през призмата на съвременната неврология, това твърдение добива смисъл. За да се превърнем в истински свободни (или освободени) от оковите на земното хора, ние трябва да подчиним стриатума на волята си. Докато дейности като яденето и пиенето са мотив и вдъхновение на почти всички наши действия, ние не се различаваме съществено от котките и майските бръмбари.

Докато печеленето на пари и какво си мислят другите за нас определят социалното ни поведение, ние не можем да изоставим концепцията за собствената си изгода и да започнем да действаме в името на другите. И затова пак сме по-подобни на котенцата и буболечките, отколкото на придобилите висш светоглед.

Защо лъжат хората, когато нямат изгода и не е от страх? Когато няма никаква причина да лъжат, нито цел и нищо не ги заплашва? Когато лъжат просто така?

Не е никак рядко срещано ирационалното лъжене. Ала какво го поражда?

Този въпрос не ми дава мира от доста дни. Бих се радвал, ако споделите вашето мнение. Защо съществуват хора и то доста, които просто не могат да не лъжат?

Може да кажем, че човек е като съд, изпълнен с някакво съдържание. И че Животът не търпи празнини. Ако изхвърлим каквото и да било, то непременно съда се допълва с нещо ново. Този процес продължава през целия ни живот – едно умира, друго се ражда.

Въпросът е какво умира и какво се ражда. Контролираме ли процеса или той е безсъзнателен за нас и протича без участието на волята ни?

Хубаво е, когато има осмислен избор. В този свят ничия земя не съществува и човек или налива в чашата си съдържание от Бога, тоест истина, воля за добро (любов) и т.н., или налива лъжа, страх и прочие характерни за тъмната страна работи. Отказът от избор също е избор! И то най-често в полза на тъмната страна.

Ако човек избере да носи отговорност за съдържанието на чашата си, той полека започва да изхвърля навици и привички, които му пречат да бъде това, което иска да бъде. Така лека полека “старият аз” умира чрез серия от малки смърти. На негово място се появява новият аз, който може да бъде светъл или тъмен според направените избори.

Ако човек избере истината и светлината за пълнеж на чашата си, той се отървава и от най-големия си враг на този свят – своеволието. Неотклонно и последователно съдържанието го “подчинява” на истината, разума или каквото там искате и индивидът започва да действа според принципите на доброто, тоест по волята на доброто. Ала доброволно!

Вероятно на света не съществува по-голямо щастие от доброволното подчинение на истината, светлината и красотата.

Ако ви интересува какви са общите навици на примерно 1000 човека, вие ще използвате вид статистически алгоритъм, който ще ви даде информация, че 62% гледат шампионска лига и само 21% имат котка. Подобен статистически анализ се нарича мета-анализ.

Мисля си, че ако приложим мета-анализа към книгите, които четат истински великите хора на този свят – такива като Ейбрахам Линкълн, Св. Франциск, Мартин Лутър Кинг, Маргарет Тачър, Алберт Айнщайн, Елена Блаватска, Бил Гейтс, Роналд Рейгън, Николай Бердяев и т.н. – ние ще открием, че някои книги се четат от почти всички тях.

Очевидно в тези книги се крие мъдростта и познанието, което донякъде е изградило тези личности. Уверен съм, че всички те четат и че книгите заемат огромно място в духовния им живот. Или както казва в “Мирогледът на Достоевски” най-великият (според мен) сред философите на 20-ти век Николай Бердяев (перифразирам): “Още от младежките си години разделях хората на два вида – едните бяха тези, за които Достоевски бе извор на живот, а другите тези, за които бе просто един писател.”

Из литературата могат да бъдат намерени много доказващи тази теза редове. Например в “На изток от рая” на Стайнбек единствената книга, която китаецът Ли открадва от Самюел Хамилтън, са диалозите на Марк Аврелий. Изключителният Джон Стайнбек се прекланя пред Марк Аврелий, както са правели и мнозина други изключителни хора.

Ако много от великите хора четат едни и същи книги, то не трябва ли и ние да ги четем?

Сякаш да. Стига да знаем кои са тези книги. Отговорът на този въпрос ми се струва съвсем лесен за намиране. Книгите водят една към друга. Точно както “На изток от рая” води до Марк Аврелий.

Вашите примери?

Ейбрахам Линкълн

Всяко явление на този свят е следствие от нещо. Всяко действие си има причина. Това е добре известно на учените (наричат го закон за запазване на енергията), а и на всички хора, които просто не признават никакви събития, ако не виждат какво ги поражда.

Например ако бедният ви братовчед каже, че си е купил порше, вие ще му речете “дрън-дрън”, защото той няма енергия (пари) да си купи скъпата кола, тоест няма причина, която да поражда следствието покупка на порше.

Обикновено обаче човешкото мислене търси причините само в началото на нишката. Така то остава в сферата на сетивните причини и съзнанието изпада в заблудата на материализма. Много рядко подобно съзнание е способно да види като причина за нещо идеал или идея.

Ако решим да проявим мъжество и последователност в мисленето си (както са сторили други преди нас), ще открием, че всяко явление има своята нематериална причина или идея. В някакъв смисъл това е ейдоса на Платон. Когато Диоген се присмял на философа, че масата и чашата виждал, ама ейдосите им не, в отговор чул, че очи да види предметите има, но разум да види идеите за тях – не.

Ако търси причината на причината на причината [...], то човек неминуемо стига да два извода. Първият е, че причините имат някакъв общ източник, а вторият, че истинските причини винаги са нематериални. Движещата сила на този свят са идеите.

Надали Ейбрахам Линкълн е премахнал робството в САЩ (причината да няма робство на света), защото е ял салам или защото си е навехнал палеца.

Прошката намалява злото на света.

Според Марк Аврелий всеки, който постъпва зле, го прави против волята на душата си. Осъзналите думите на философа прощават много лесно. Вероятно при тях става почти от само себе си.

За да прости и той с лекота всяко зло, от обикновения човек се изисква много добро чувство към и вяра в душата на ближния, което пък на свой ред изисква вяра в мистър Бог. Изглежда сякаш прошката е запазена марка на вярващите¹.

==================

¹Оттук може да се направи теологичен извод, че Бог не съди и не наказва, а прощава. Следствията не са наказание свише, а просто следствия. Надали Създателят наказва онзи, който сяда върху горещия котлон.

В предния пост изказах някаква теза. Днес обаче гледната ми точка пое по неочакван път.

Използвах снимка на някакви клетки и вируси от Wikipedia. Изображението е снето с електронен микроскоп, а авторът му го е пуснал в Wiki-то свободно за ползване и репродукция. Предполагам, че с подобно действие етапът на удоволствието се прескача и се получава директно удовлетворение.

Ако е така, се налага да приемем, че удоволствието е нещо, което даваме лично на себе си, а удовлетворение изпитваме, когато даваме на другите.

Звучи ли ви така по-разумно?

Във философията често се среща идеята за противопоставяне между удоволствието и удовлетворението.

За удоволствия се смятат малките житейски радости като излизането с приятели, мързелуването, гледането на филм, шопинга, цъкането на Solitaire, четенето на в-к Шок и други такива дейности, които всички правим. Философско учение (ако приемем, че посредствеността може да носи името учение, камо ли философско): хедонизъм.

Според някои извисени мислители като Сенека, Марк Аврелий или Морган Скот Пек отлагането на удоволствието обаче е основна предпоставка за стойностен живот. Според тях хора, които не могат да отлагат или дори пренебрегват едно или друго “житейско изкушение”, са неспособни да постигнат нещо голямо и значимо в живота си.

Естествено те са прави. Надали с ходене по мачове, ежедневни срещи с другари и други подобни се става майка Тереза или Роналд Рейгън. За да станеш велик човек, се изискват усилия и лишения.

Чудесно, ала не сме ли на този свят, за да изживяваме удоволствия? Не, не сме! Ако търсим подобна причина за съществуването си, е по-добре да се обърнем към удовлетворението. То обаче се постига чрез много усилия и много лишения. Изпълнен ли е бил с удоволствия животът на майка Тереза? Вероятно не! Донесъл ли й е удовлетворение? Категорично да!

Ако искам на 40 да имам сносен живот и добра кариера (повече удоволствия), ще изоставя удоволствията на 20 и ще наблегна на учението и т.н. методи за придобиване на умения, тоест ще инвестирам в бъдещия кеф, отлагайки настоящия за по-нататък. Тази стратегия вероятно ще ми донесе много повече удоволствия след 20 години, отколкото ако сега се отдам на купони и телевизия.

Ако пък искаме да получим удовлетворение и да минем отвъд жаждата за (доста елементарното) удоволствие, то вероятно ще трябва да се лишим от повечето признати за удоволствия дейности и съпътстващите ги нагласи. Може би пък майка Тереза е намирала удоволствия в лишения си от външен блясък живот, удоволствия за нас непознати…Кой знае? Знаем обаче, че е намерила удовлетворение. Също знаем и че цената си струва.