Какво превръща воинът във воин? Нищо друго освен съзнанието, че е такъв. Осъзнал веднъж предназначението си, воинът започва да се подготвя за битката; превръща се в професионалист. Ако се подготви добре, той влиза в последната битка без да трепне. Не подхожда на воина да трепери пред смъртта.

Какво превръща героят в герой? Съзнанието, че е такъв. Но как да осъзнае, че е това, което [все още] не е? Необходима е дързост.

Човек се превръща в герой първо чрез избора, а чак после чрез делата. Първо е дързостта да възжелае и да повярва, после е постижението. Герои са, които постъпват като герои, но малцина са действали героично преди да повярват, че са способни на това.

Героизмът е преди всичко въпрос на избор.

В един или друг момент в живота на човека настъпва преломен момент, когато с цялата си сила и непоносима тежест пред него застава въпросът „луд ли е учителя?“ Ама сериозно ли ги говори тия Христос? Нормален ли е Буда, щом твърди, че господството над мисленето дава власт над живота? Сократ наистина ли вярва в ейдоси? И т.н.

Проблемът за нормалността или сериозността на учителя е основополагащ, защото докато този въпрос не получи окончателен утвърдителен отговор, вярата в учението не е възможна. Без вяра в него не е възможно и следването му освен по случайност.

Светът изобилства от самообявили се християни, будисти и прочие, които на теория не считат основателите на религиите си за луди (дори напротив), но на практика съумяват да не следват заветите им, обявявайки ги по един особен начин за лудост. Това постигаме чрез проста, но уви често незабележима смяна на смисъла на повелите. Тези завети, които трябва да се разбират буквално, обявяваме за метафори. Метафорите пък, когато не ги пренебрегваме напълно, разбираме буквално. Тази подмяна на смисъла работи безотказно.

На християните е казано да обичат и да прощават на врага си. Тази абсолютно буквална мисъл мнозина превръщат в метафора, според която Христос, разбира се, не ни казва да обичаме злите, нито да им прощаваме, а ни казва да ги наказваме с мярка или пък без да изпитваме лоши чувства към тях, или [попълнете по избор]. С това метафоризиране на основния завет на християнството следването на Христа от изключително трудно и в известен смисъл мъчително става лесно и дори приятно. Колко е хубаво да се осъзнаваме като действителни и действащи християни. Ако и да не сме, защото ближният, макар и враг, все е ближен, а ближния християнинът трябва да обича.

И обратно. Христос е учел метафорично, ако ни ударят по едната буза, да подадем и другата. Какво се крие зад тази метафора и какви действия изисква смисълът й са мъчителни въпроси (отмъщението е толкова сладко!). Затова нека подобно на Ганди и Толстой интерпретираме тези думи буквално. Единственият проблем е, че Христос не е целял на земята да се възцари насилие (тази цел е дяволска), а буквалното разбиране на тази мисъл води точно до това. Ако народът на Индия беше послушал Ганди и неговия конгрес и не се беше включил в борбата срещу Хитлер, Втората световна война щеше да бъде загубена от добрите с всички последствия от това, описани великолепно от Джордж Оруел.

Преобръщането на смисъла на думите на учителя от буквален в метафоричен и обратното превръща учителя в лунатик. Всяка действена вяра обаче започва с признаването, че учителят не е луд.

Непоносима е мисълта, че добро и зло не са обективни категории, които човекът е способен винаги да различава.

Не съществува по-голяма трагедия от тази да съществуват разумни същества неспособни да различават добро от зло и следователно неспособни да изберат доброто и да се противопоставят на злото. За такива същества не биха съществували справедливостта и красотата, те не биха били свободни, нито способни да проявяват милосърдие или благодарност.

Подобни същества са животните. Създателят обаче тях не е дарил с разум. Разумни са хората. Ние сме свободни и, ако желаем, можем да познаем справедливостта и красотата, както и сме способни да проявяваме милосърдие и благодарност. Умеем всичко това, защото различаваме добро от зло. Злите, макар и да оправдават, осъзнават природата на делата си. Това им осъзнаване е вечното оправдание на справедливостта.

Загуби ли човек способността си да познава доброто и злото, той вече не е цялостно същество. Където няма съвест, няма и разсъдък.

На човека му е дадена възможност да живее два живота. Единият може да бъде наречен земен или материален, а другият небесен или духовен.

Първият започва с раждането и е присъщ на всички живи същества без изключение. Този живот е възможен, ако спазваме физическите закони. За да оцелеем, ние хората трябва да се храним и дишаме, да се съобразяваме с гравитацията, да се излагаме на слънчева светлина, та да произвежда тялото ни витамин D и прочие жизнени необходимости.

Може да се каже, че вторият живот е достъпен предимно по желание. Духовното пространство* се отваря/разкрива пропорционално на следването на неговите закони. Колкото повече морални принципи въплъщаваме в живота си, толкова повече живеем в духовния свят, тоест сме по-свободни.

По сходен начин зависимостта подчинение на закон-свобода да го прилагаме се наблюдава и във физическия свят. Именно „подчинението“ на гравитацията е довело до създаването на космически кораби, а „приемането“ на триенето на въздуха и водата до самолетите и корабите.

Подчинението на нравствените принципи е необходимост за тези, които искат да живеят и духовен живот, така както въздухът и храната са необходими за физическото оцеляване. Небесата се откриват на тези, които земния живот живеят по небесному.

========

* Без значение дали това пространство е добро или зло, но да се съсредоточим върху доброто. Така изразена идеята за връзката между подчинението на закона и свободата е на К.С. Люис.

В западния свят свободата на словото е универсална ценност. В нея практически по един или друг начин вярват всички. Проблемът е, че мнозинството сякаш все още разбира под „свобода на словото“ правото да се говори всичко. Разбира се, подобна либералност по отношението на действията почти никой не изповядва.

Ала не предизвиква ли словото действие? Не са ли първо книгите на Маркс и Хитлер, речите на Ленин и Гьобелс, а чак после потъпкването на духа и животинската жестокост на комунистите и нацистите?

Разумният човек вижда връзката между слово и действие. Той не отрича очевидното и подкрепя свободата на словото само в определени граници, а не по принцип. Разумният разбира, че глупостта, лъжата, омразата и прочие злини отдавна са превърнали думата „цензура“ в свое оръжие. Подобно на плевелите обаче и тези трябва да се изкореняват, ако не искаме градината ни да погине.

Злото не ужасява човека само когато последният му се съпротивлява. Ужасът от мрака живее при неутралните, бил той осъзнат или не.

От дявола не се страхуват тези, които воюват с него. Страхът изчезва с битката. Не без основание казват, че по същество страшен е единствено самият страх.

Доколкото горното е вярно, следва, че противодействието на злото и толкова критикуваното „конфликтно мислене“ е необходимост за тези, които разпознават природата на грозното и не желаят цял живот да треперят пред него.

Невежеството и неумението възпрепятстват всяка проява на любов. Любовта се проявява чрез знанието.

Нека допуснем за миг, че на света съществуват единствено болестите. Да обичаме тогава ще означава да лекуваме. Следва, че единствено тези, които са компетентни в медицинското знание, ще са способни да правят добро, тоест да обичат. По подобен начин невежите и неумеещите в политиката, икономиката, възпитанието и прочее не са способни да проявяват любов в тези области.

Да знаеш означава да умееш. Да обичаш означава да знаеш как. Любовта е много повече действие, отколкото чувство. Родителската любов изисква умение да подкрепяме и възпитаваме. Невежият в тези е лош родител. Той не е способен да обича детето си.

Любовта в известен, но много конкретен смисъл е знание, умение. Тези, които искат да напреднат по пътя на правенето на добро, трябва непрестанно да трупат знания и умения. Невежият е способен да твори добро само по случайност или по-чужда воля. Да желаем и познаваме любовта като чувство е едно, да я прилагаме съвсем друго.

Полът и сексът играят голяма роля в човешкото поведение. Неразбирането на природата и предназначението им е извор на много беди, което е отдавна разкрито от психологията.

В наличието на пола има нещо трагично. Ангелите нямат пол, те не са разделени, а цялостни. А човекът е разделен, някак непълен, недостатъчен, едностранчив. Човек цял живот се стреми към пълнота, към андрогинност. Ала е почти невъзможно полът да бъде надскочен. До ангелите е далеко.

Вместо това хората или подтискат пола си, или се стремят да го проявят. И в двата случая се поражда напрежение. Подтискането на половата и сексуалната енергия води до сериозни психически отклонения. Съвременната медицина е разкрила това. Полът е част от природата на човека, той не може да бъде заличен, а само надскочен. Пък и не трябва.

Проявяват пола най-често чрез секса. Ала сексът никога не води до пълнота и цялостност. Напротив, сексът само подчертава и изостря чувството ни за непълнота. Това се вижда болезнено ясно в трагедията на търговията със секс. В сексът няма щастие, нито преодоляване на половата стихия. Той е само изражение на и подчинение пред тази стихия.

***

Има три неща по отношение на секса, които е изключително важно човек да осъзнае и то по възможност на младини:

1. Сексът е винаги свързан с насилие. Сексът е акт на насилие, мъжкото прониква в женското. Виждаме това в животинския свят, където няма „правене на любов“, а практическо изнасилване, предизвикано от диктатурата на пола (разгонването). При много видове сексът е съпътстван и от смърт, като най-често женският индивид убива мъжкия. При хората разликата между насилието и правенето на любов е в съгласието. Несъгласната жена е изнасилена жена, тя е жертва.

Насилието, както всеки възрастен човек знае, е в основата на сексуалната игра и практика. Порядъчният секс ползва контролирано насилие, такова което е комфортно и за двамата партньори. Няма и как иначе да бъде, защото природата на секса е такава – изражение на конфликта между половете, проявление на борбата им за надмощие. Само съгласието спасява партньорите от кошмара на насилието. Не е случайно, че садизмът и мазохизмът са винаги свързани със сексуалното в човека. В известен смисъл то е техният извор.

2. Сексът сам по себе си е изцяло физическо преживяване. Той цели продължение на рода, а не познание. В него няма нищо духовно, той е проява на животинската природа. Душата пол няма. Любовта, приятелството и прочие могат да внесат духовност в секса, както дзен внася духовност в поддържането на мотоциклет, но сам по себе си сексът не е духовно преживяване. Проституцията не е път към висшите светове. Такива са аскезата и целомъдрието, които в известен смисъл се стремят именно да надскочат стихията на пола и секса.

3. Надскачането на пола и сексуалната стихия, т.е. изживяването на временна цялостност се постига чрез творчеството. Има връзка между творческа и сексуална енергия и това е причината именно в т. нар. артистични среди да виждаме толкова много, нека я наречем, сексуална свобода.

Творчеството преобразува сексуалната енергия, то заличава непълнотата на човека. Творческият акт надхвърля пола, той е проява на цялостност и пълнота. Творчеството, а не сексът освобождава човека от половата стихия.

============

Горните въпроси се обсъждат подробно например в „Разговори с Бога“ на Нийл Д. Уолш и „Смисълът на творчеството“ от Н. Бердяев.

Доброто се сътворява чрез саможертва.

Осъзнаването на тази очевидна истина спестява много недоразумения и страдания. Желаещият да твори добро трябва да приеме, че всяко добро дело изисква нещо в замяна, някаква жертва. Не е случайно, че езикът изобилства от изрази за пожертвано време, пожертвано спокойствие и прочие.

Колкото по-голямо е доброто дело, толкова по-голяма е и съответната му саможертва. Затова най-светлите хора и най-големите герои в крайна сметка жертват живота си. Няма как иначе да бъде. Човек твори добро чрез саможертва.

Дяволът ненавижда не само да му се подиграват, а и свободата.

Но не своята свобода, а тази на хората. Дяволът е бил ангел, който въстанал срещу Бога. Това било възможно, защото Бог го създал свободен. Малко неблагодарно наистина, но дяволът цени и използва своята свобода.

Като всеки редови скапаняк обаче и дяволът желае за себе си едно, а друго за останалите. Човешката свобода му е омразна, защото свободният човек може да избере доброто. А робът не избира, той прави каквото му се нарежда. Доброто направено насила не приближава много до Бога. Затова е речено, че насила хубост не става.