Yapeku

Изкуството да се живее достойно е проста работа – достатъчно е да се изпълним с чувство на преклонение пред живота, така че собствената ни участ да ни изглежда съвсем незначителна. Каквато и всъщност тя е.

Кога сме най-щастливи? Когато сме с приятели, на купон или на концерт, сред природата или на театър? Докато си почиваме или докато се забавляваме? Не!

Истински щастливи сме, когато се усещаме цялостни. Когато цялото ни внимание, интелект, воля и прочие са устремени в една посока, имат обща цел.

Подобно необичайно състояние се постига по време на творчество или в редките моменти, когато истински изкуство или диалог увличат духа ни.

Тогава времето се забавя, страстите отшумяват, осъзнаването ни става някак по-ясно…

Щастието най-лесно ще открием в труда посветен на благото на света. А може би и никъде другаде, защото само такъв труд обединява разум, воля и съвест.

Цялостното щастие е немислимо без съвестта. Истинското щастие е дете на нравственото поведение и постижение.

Михаил Булгаков учи, че страхът е най-големият грях. Чудесно обяснение защо е така ни предоставя Клайв Степълс Люис*.

Според Луис, ако човек е страхлив, всяка добродетел е само до време. Смелостта е това, което позволява на смирението, правдивостта, милосърдието и прочие да се проявят в момент на изпитание… Когато е най-важно да ги изявим; когато добродетелта е действие и следователно е жива.

Добродетелта на страхливия е мираж.

====================

К.С. Люис е вдъхновяващ писател, християнски философ и близък творчески съратник на Джон Роналд Руел Толкин.

Което не преживеем на вътрешен план, ще преживеем на външен.

Това правило обяснява повечето от болестите на тялото. Дори съвременната изключително материална медицинска наука е открила, че стресът разболява тялото, както и че различни психически състояния и нагласи се отразяват на физическите ни органи, жлези и прочие чарколяци.

Законът на тази земя е такъв. Което не осъзнаем чрез мислите и чувствата си, ще осъзнаем чрез тялото си. Което не изстрадаме в дълбочината на духа, ще изстрадаме в плоскостта на живота си.

Или, или.

Защо когато един каже, че България е в каменната ера спрямо Финландия, да речем, всички се съгласяват с него? И защо същите тези хора реагират крайно отрицателно, когато твърдението е направено от някой друг?

Разликата е в сериозността на говорещия. Първият човек е несериозен. Неговите думи нищо не значат, в тях не е вложена сила. Те са просто импотентна самосъжалителна ирония или нещо подобно.

Вторият господин (или беше госпожа?) е сериозен. В думите му има воля, има обективност и истинност. Tой говори така, че другите да осъзнаят отговорността си и зове към действия, съобразени с действителността. Крайно неудобно за несериозният слушател.

Несериозността, често скривана зад омаловажаване чрез псевдохумор, обезсилва човека. Тя му отнема ясния поглед и скрива истината от него. Несериозният може и да не е лош по природа и избор, но живее лошо.

Защото животът в лъжа е лош живот.

На духа му е необходимо време, за да укрепне. Трябва му постоянство в труда, в съвестта, в нравствеността и радостта, в обективността и волята за добро…

Отлагането е смъртоносно за духа. То по същество е постоянство в мързела, демотивацията, празнодействието и прочие неща, които отнемат блясъка на вътрешното ни същество и го омаломощават.

Колкото повече отлагаме, толкова по-слаби ставаме и толкова по-малко вероятно е да поемем по предначертания път. И за големите и за малките дела еднакво вярно е това.

Безбройни и безименни са тези, чийто потенциал никога не се е проявил.

Получили сме подарък от някой, който е означавал много за нас. Подаръкът, какъвто и да е той, ни е скъп и ценен.

Минава време. Разногласия във възгледите и действията разделят пътищата ни с близкия човек. Подаръкът му вече свързваме с болка и разочарование. В пристъп на обида и гняв, подклаждани от глупавото чувство, че сме излъгани и предадени, изхвърляме така ценената доскоро вещ.

Подаръкът обаче не е от времето на болка и разочарование, а от преди това – от миговете на споделена радост и доверие. Да го изхвърлим означава, че не държим на собствените си чувства. Означава, че избираме разочарованието пред радостта. И е изява на неблагодарност към щастието.

Човек не се дистанцира от хората и нещата, които не харесва, чрез неодобрение. Едно е да си далеч, друго е да казваш, че си.

Дистанция се създава чрез промяна на духа. Разстоянието между нас и това, което не ни харесва, се увеличава с израстването на вкусовете и нравствеността ни.

Полезно е да помним, че смисълът на живота не е толкова във външните успехи, а по-скоро във вътрешните усилия. Понякога проблемът ни не е, че общуваме или действаме в некултурна среда, а че не успяваме да се държим на висота.

Преди човек да бъде полезен на братята си, той трябва да развие сетива да различава кое е правилно и полезно и кое неправилно и следователно вредно. Това различение се осъществява от нравствените сетива.

Тези за разлика от физическите ни сетива са вродени само в някаква степен, но могат да се развиват. Преди да го сторим духът ни е сляп, глух и безпомощен.

Морган Скот Пек учи, че ако едно твърдение не е парадоксално, то не е истина. Според него животът е парадоксален по своята природа. Да разгледаме следния пример:

За да постигнем нещо значимо, трябва да имаме самочувствие. Но, за да има човек самочувствие, трябва да е постигнал нещо значимо, нали така? Тогава кое е първото – самочувствието или постижението?

Вярно е да кажем, че огромно самочувствие трябва да предхожда огромното постижението. Също е вярно, че да имаш огромно самочувствие без да си постигнал нещо огромно в живота е невъзможно. Парадоксално.

Истината често е парадоксална. Човек трябва да се научи да синтезира полярностите, да ги съвместява и надхвърля в действията си.