Yapeku

Бездарните са такива, защото са мързеливи. Всеки има дар (дарба), която не се е проявила, или поради мързел, или, пази Боже!, поради ненавист към красотата и човека. Вторият случай е относително рядък.

Мързеливите също не обичат твърде много “доброто и прекрасното” и затова всячески се мъчат да пречат на доброто дело. Този им стереотип възпрепятства движението напред и спъва човечеството и отделните индивиди по пътя им към съвършенството. Затова всеки разбрал думите на Достоевски ‘красотата ще спаси света’, е приел (доброволно) дълга да се бори с посредствеността.

Ала имат ли бездарните ахилесова пета? Да! И тя е отговорността.

Бездарността е безотговорна. Животът обаче изисква да се поема отговорност - иначе просто спира да се развива или по-точно спира да оживява това, за което никой не го е грижа.

И така всеки процес, бил социален или пазарен, изисква някой да поеме отговорността. Понеже бездарните по правило не искат да го сторят, то това е златната възможност на способните. Не че посредствеността няма да пречи (най-често против собствения си интерес), но поне шансът е налице и е грях човек да не се възползва от него.

Поемането на отговорност е ахилесовата пета на бездарността и леността. Затова те са непрекъснато побеждавани от трудолюбивите и отговорните.

Безкрайни са драмите и страданията, причинени от неосъзнаването, че ние не носим отговорност за чуждите избори и постъпки!

Практически не познавам човек, който да не е пълен егоист и който да не страда непрестанно, защото близките и приятелите му мислят, говорят и постъпват по определен начин. Ако изоставим субективизма за миг и приемем, че тези им действия са наистина лоши, то картинката напълно става ясна.

Практически живота на повечето хора направо се сгромолясва, ако някой техен близък избере да бъде убиец, комунист, изнасилвач или каквото там мислим за наистина неправилно и зло.

Това ще е така, докато не осъзнаем, че животът на всеки човек е само негов и ние няма да изживеем дори минутка от чуждия живот. Докато не осъзнаем, че изборите, които може да направи и които прави един човек, са единствено възможните избори за този човек. И докато не “позволим” на човек да изживее живота си, както намери за добре, което той така или иначе ще стори.

Всички страдат. Едни обаче страдат лично за себе си, а други страдат за хората. С други думи едни страдат локално, други страдат глобално.

На тези от първата група страданието предимно им е предизвикано от лични проблеми - я колата се развали, я роднините са криви, я шефа е лош и т.н. Интересно е, че дори в периоди, когато на тези хора им липсват лични проблеми, те пак са нещастни. In general колкото повече страдат такива хора, толкова по-нещастни са те.

Другата доста по-малобройна група страда за света, за човечеството, за абстрактни идеали, страда глобално. Индивидите в тази група страдат несравнимо повече, тъй като несправедливостта на света е ужасно повече (като количество) и много по-болезнена (като качество) от личните неуредици и проблеми.

Парадоксалното е, че колкото повече страда глобално един човек, толкова той е по-щастлив. Майка Тереза дали е била щастлива? Ходил ли е някога по земята по-щастлив от Христос и има ли по-страдал от него? Съвсем риторични въпроси.

В този смисъл мисълта, че страданието е милостта на Бога, вече не звучи толкова странно. Тогава и първата благородна истина на Буда* вече не е проклятие, а благословия.

======================

*Първата благородна истина на учителя Гаутама Буда разкрива, че Животът е страдание.

Винаги е трудно, когато се отличаваш от другите.

Всеки човек има талант в някаква област. В нея той се справя по-добре от останалите и се отличава. Някои наричат този специфичен талант призвание. Да се отличаваш от другите обаче е некомфортно. Вероятно затова мнозина избират да загърбят таланта си и да живеят неразличимо.

Да загърбим дарбата си винаги означава да изживеем живота си с много по-малко радост, но с много повече копнеж и разочарование, отколкото ако следваме пътеката на призванието си. Надали подобна жертва си струва, за да избегнем едва една от иначе тъй многобройните трудности в живота.

Можем да разграничим два вида цели - едните са постижими, а другите дори не са задължително възможни.

В първата група попадат всички цели, които съвпадат с нещата, които са доказано възможни за постигане, тоест вече съществуват в света. Тези неща един вид се “предлагат” от света, в който живеем. Така например, ако цел някому бъде хубава къща, скъпа кола и доход от 145 000$ годишно, то този някой има всички шансове да я постигне, ако отиде в развита страна, избере подходяща професия от дългия списък на добре платените професии и поработи сериозно 10-тина години.

Целите на повечето хора съвпадат с предлагането и постигането им не носи нищо ново на този свят, а освен това е и примирение със света.

Съществуват и цели, които не се предлагат. Тези цели са несигурни и недоказано възможни, защото са (все още) неосъществени. Те се постигат чрез вяра и вярата е по-важна от всичко друго за избралия такава цел. Линкълн е вярвал, че може да види всички Американци свободни. Нютон е вярвал, че траекториите на телата могат да бъдат предсказвани.

Поставянето (и постигането) на неосъществени цели* увеличава разнообразието в този свят и в този смисъл е творческо действие.

=========================

*Целите, разбира се, могат да бъдат малки и големи, като малките неосъществени цели лесно и често се “вписват” в големите осъществени. Според Николай Бердяев обаче идеите се виждат най-ясно в крайните примери.

Съществуват два вида лъжа. Едната е гнусна, другата е още по-гнусна.

Първият тип е обективната лъжа, тоест тази, която противоречи на действителността. Например: “Населението на Белгия е по-многобройно от това на Франция.”

Вторият тип лъжа е свързана с личността на човека, който говори. Представете си например педофил, който проповядва колко е лошо да се посяга на деца.

Този тип лъжа се нарича субективна лъжа. Тя е много по-гнусна от обективната лъжа, защото е “отровена” истина. При нея истината започва да служи на лъжата, която я превръща не-истина. Тази лъжа не просто заблуждава, ами и намалява истината в света, отнемайки й неуловимото с думи сияние, което прави истината Истина.

Много хора често използват гнева, за да се самоубедят в правотата си. По някакъв мистичен начин гневът много бързо води до усещане за правота. Разяреният допълнително се облагодетелства от това, че хората относително лесно отстъпват пред разкривени от човеконенавистни мисли физиономии.

Защо е така? Може би, защото агресията, която е неотменна част от гнева, води до секреция на наркотик (допамин) в мозъка и то в областите, които са свързани с възнаграждението и удовлетворението от извършено действие.

Сенека счита, че гневът е много сериозен човешки проблем. Посветил му е три книги. Предвид колко много хора се научават да търсят и самозапалват гнева си и така да се самоубеждават в иначе трудно доказуемата си правота, той е повече от прав.

Ала гневът е лош съветник, който повлиява значително способността ни за преценка. Самомотивирането чрез гняв не е нищо друго освен действена лъжа. Оправданието, което гневът дава, е илюзорно и затова води до неистинна правота, която мотивира нередни действия, които водят до лоши и често нежелани последствия.

Животните пазят територията си. Когато някой навлезе в нея, те изпитват гняв и се опитват да изядат натрапника. Подобно хората имат психическа територия. Когато някой навлезе в нея, изпитват гняв и изяждат натрапника.

Колкото по-ниско в еволюцията си е човек, тоест по-малко е способен да действа в полза на другите, толкова по-лична е психическата му територия. Тя се състои от концепции, свързани конкретно с неговата личност и най-много с тази на племето му. Гневът изригва, когато го обидят, когато оспорят личния му авторитет за например футбол или коли, когато подчинените му не изразяват страхопочитание и т.н. Всеки може да намери безчет примери около себе си и вероятно поне няколко в себе си.

Високо еволюиралите хора се характеризират със съвсем различна психическа територия. Тях обидите и хулите не ги засягат, нито оспорването на авторитета им. Техният гняв се събужда, когато се нарушават морални норми и когато се потъпкват идеали.

Казано с други думи, гневът на по-еволюиралите хора се проявява, не когато обидят колата или отбора им, а когато се посяга на истината, свободата и прочие нравствени категории.

В мозъка на човек съществува т.нар. система на възнаграждението, която най-общо се помещава в областта, наречена стриатум. Тази система има регулаторна и затвърждаваща действията ни функция. Накратко когато извършваме важни за оцеляването ни дейности като пиене на вода, поемане на храна, правим секс или изпитваме агресия, в стриатума се отделя био-наркотика допамин, което ни казва: “Това е супер! Направи го пак!”. Този механизъм гарантира, че няма да спрем да ядем или дa правим секс и така осигурява физическото оцеляване на човечеството.

През последните месеци няколко изследвания показаха на света, че освен горните действия системата на възнаграждението се активира също от печеленето и харченето на пари (шопинг), получаването на похвали и повишаването на социалния статус.

Няколко мистични учения проповядват, че “убиването на плътта” е необходимо и задължително условие за постигане на Висш светоглед. Погледнато през призмата на съвременната неврология, това твърдение добива смисъл. За да се превърнем в истински свободни (или освободени) от оковите на земното хора, ние трябва да подчиним стриатума на волята си. Докато дейности като яденето и пиенето са мотив и вдъхновение на почти всички наши действия, ние не се различаваме съществено от котките и майските бръмбари.

Докато печеленето на пари и какво си мислят другите за нас определят социалното ни поведение, ние не можем да изоставим концепцията за собствената си изгода и да започнем да действаме в името на другите. И затова пак сме по-подобни на котенцата и буболечките, отколкото на придобилите Висш светоглед.

Защо лъжат хората, когато нямат изгода и не е от страх? Когато няма никаква причина да лъжат, нито цел и нищо не ги заплашва? Когато лъжат просто така?

Не е никак рядко срещано ирационалното лъжене. Ала какво го поражда?

Този въпрос не ми дава мира от доста дни. Бих се радвал, ако споделите вашето мнение. Защо съществуват хора и то доста, които просто не могат да не лъжат?