Yapeku

Късметът е неотменна част от успеха. Поговорка казва „Роди ме, майко, с късмет, пък ме хвърли на смет.” Ала какво наричаме късмет? Отговорът на този въпрос не е нито прост, нито очевиден.

Най-разпространена идея що е късмет е свързана със случайността. Късметът или липсата му е случайно събитие в наша полза или вреда. Тук под случайно се разбира нещо, което не се дължи на нашите усилия. Понеже човек сам сътворява живота си, тази дефиниция на късмет изисква случайността да е събитие, което няма причина.

Дейвид Хюм учи, че случайността не е събитие без причина. В този смисъл случайност изобщо не съществува. Всяко нещо на света има причина. Което не е причинено, не съществува. Последното твърдение е най-убедителното на света, защото, както мнозина философи са показали, човешкият разум винаги мисли чрез причинно-следствени връзки. Това, чиято причина не знаем, не виждаме или си мислим, че не съществува, наричаме чудо, а не случайност. Чудеса, прочее няма. Има една или друга степен на невежество, както би се уверил всеки собственик на фенерче, ако се върне 5-10 века назад.

Какво тогава е случайността? Случайно е събитие, чиято вероятност е много ниска. Ако вземем самолет за Лондон и той се приземи в Милано, това ще е случайно, защото вероятността да го стори е едно на хиляда. Ние още наричаме случайно онова, което не е нарочно (т.е. запознахме се случайно чрез общи приятели). Очевидно случайностите имат своите причини.

Когато тези причини са неясни (именно неяснотата ние интерпретираме като малка вероятност), но резултатите им засягат живота ни, започваме да говорим за късмет или за неговата липса. Късметът е благоприятна случайност. С други думи, когато ни се случи нещо хубаво, но малко вероятно, ние сме късметлии. Ако наистина не знаем причините за случилото се, заговаряме за чудо.

Остава ни да разберем, че това, което наричаме късмет, рано или късно спохожда тези, които се трудят неуморно. Късметът подобно на всяко друго нещо на света има своите причини. Затова казват, че той идва при подготвените. Ние сами сътворяваме битието си.

Защо е важно да осъзнаем горното? Защото, докато не разберем, че късметът има своите причини и смисъл, ние допускаме, че една от основните съставки на успеха може да получим несправедливо. Справедливост в този контекст наричаме адекватното възнаграждаване на усилията. Късметът се подчинява на същите закони на закономерността и целесъобразността, на които се подчинява всичко друго в живота и които наричаме с общото име справедливост.

*****

Няколко необходими уточнения.

1. Злото също полага усилия. Късметът спохожда и злите.

2. Късметът като инструмент на справедливостта, тоест на закономерността и целесъобразността не би могъл да бъде разбран, без да се възприеме идеята за прераждането. Концепцията за прераждането е интелектуална необходимост.

3. Късметът никога не е случаен в смисъл, че е същностно непреднамерен. Късметът може в известен смисъл и да изглежда незаслужен, т.е. некадърен спортист да стане шампион, но това е, защото той е част от страхотен отбор. В никакъв случай не трябва да мислим, че дадена част на цялото някак си не е част на цялото и затова не заслужава да споделя съдбата на цялото. Животът не съдържа случайни събития, разбирани като такива лишени от основание, цел и смисъл. Такива събития съществуват само в ума на незнаещите.

Два от законите на живота много често обясняват случайностите и късмета или липсата му. Тези закони, изразени с езика на науката, са i) противоположностите се привличат и ii) подобни се разтварят в подобни.

4. Безотговорните, мързеливите и тези, чиято цел е умишлено зла, се стремят всячески да втълпяват на хората, че късметът е случаен в неверния смисъл на тази дума. Повярваме ли, че късметът идва без причина, при когото си поиска и когато си поиска, т.е. че е незаслужен, ние сме повярвали, че животът е несправедлив. Изграждането на разбиране у хората, че животът е несправедлив, е основна цел на злото. Ако животът е несправедлив, то (добър и разумен) Бог не съществува.

Защо е толкова важно за злото хората да се разочароват от Бога и да го отрекат? Преди всичко, защото без вяра в Бог няма никаква причина и възможност човек да бъде устойчиво морален. Моралът е от Бога и чрез вярата в него.

Тези, които са разбрали, че творчески импулс е в основата на всяко значимо постижение, се питат как да намерят вдъхновение.

Творчество без вдъхновение е невъзможно. Невдъхновените в най-добрия случай имитират. Прочее, псевдо изкуство от типа омазвам-набързно-някаква-повърхност-с-к’вото-ми-падне не е творчество. Музика се създава чрез музикални инструменти, а не с тенджери, тигани и въжета за простиране. Творчеството изисква сериозност, подготовка, талант и много усилия. Затова малцина творят, но имитацията и халтурата са изобилни.

Освен талант и трудолюбие творчеството изисква вдъхновение. Думата идва от дух и по същество описва дар, който ни ентусиазира, мотивира, вдъхва кураж и – най-важното – разкрива ни идея, прозрение, визия. По отношение на вдъхновението творецът е приемащата страна. Вдъхновението не може да се открие или вземе. То може само да се заслужи.

Заслужават го тези, които не го прахосват и са готови да защитават вдъхновението и неговото послание пред света. Заслужават го трудолюбивите, които се грижат за таланта си. Заслужилите си вдъхновение обаче са по-малко от вдъхновените. Защо?

Защото вдъхновението е чрез концентрацията. Да сме концентрирани е необходимо условие, за да уловим дара на духа. Докато мислим и се вълнуваме от едно, не можем да мислим и милеем за друго. С други думи, творчеството е чрез свободата. Несвободните, тоест заробените в страсти като сластолюбие, амбиция и т.н. рядко са способни да творят, защото не могат да се съсредоточат в нищо различно от самите тях. Затова истинските творци винаги са отдадени на труда си в размери, които се струват прекалени на загрижените единствено за себе си хора.

Всяко значимо постижение – все едно дали е в сферата на възпитанието, науката, политиката или изкуството – изисква творчески импулс. Творчество наричаме създаването на нещо ново, нещо досега несъществувало. Това трябва да се разбира в качествен смисъл. Не всяка нова рисунка, детска игра или учебник са творчество, напротив. Творческото не е еднакво с нищо друго, то е уникално.

Това, което всъщност различава две творби, е вдъхновението. Който желае да твори, се старае да съхранява концентрацията си. Понеже вдъхновението е чрез концентрацията, а невдъхновеното не е творческо.

Част I

Защо е въпрос, който се отнася до волята и интелекта на съществата, до техния замисъл. С други думи, когато ни питат защо, трябва да посочваме първопричините, а не механизмите, чрез които се случват нещата. Защо е въпрос отнасящ се до творческия акт и неговата цел и идея.

Материализмът е винаги форма на невежество, защото той много рядко може да отговори на въпроса защо. Без отговор на този въпрос ние не разбираме смисъла на случващото се и не можем да установим посоката на явленията. Предвижданията на материализма са обречени на провал. В контекста на човешкото мислене, което винаги е ориентирано към търсене на причините, материализмът е метод, гарантиращ незнание.

На хората заблудили се, че единствено физическият свят съществува, винаги се е струвало странно, че най-умните и успешни учени са били убедени в съществуване на Бога, например Нютон и Айнщайн. Няма нищо учудващо или странно – те тъкмо затова са умни и успешни. Няма как да сме умни, ако не можем да търсим и понякога да откриваме отговора на въпроса защо. Пътят към откриване на отговорите на въпросите, започващи със защо, е вярата в невидимото за очите.

Сега вече разбираме смисъла на думите на Айнщайн: „Искам да знам замисъла на Бога; всичко друго са подробности.” Това значи: „Искам да зная защо, искам да зная първопричините; всичко останало – тоест как – са подробности.”

И така, защо е въпрос, който се отнася до волята и интелекта на съществата и техния замисъл; за целта. Как се отнася да механизмите, чрез които се случват нещата; за средствата. Объркването на цел и средства, на защо и как е най-съществената интелектуална грешка, която можем да правим. Огромна част от неуспехите на медицината, образованието, социалната политика и т.н. се дължат на такива грешки. Защо? Защото проблемите не се решават чрез блокиране на механизмите им на проявление. Лекуването на симптомите не лекува болестта както медицинската наука бавно започва да осъзнава.

Науката, която дава отговор на въпросите, започващи със защо, се нарича философия. Мъдър е онзи, който знае защо, а не само как. Вече не ни учудва, че бащата на съвременната икономика – Адам Смит – е бил философ, а не икономист или търговец.

Искаме ли да сме наистина полезни на света и ближните си, трябва да спрем да объркваме как и защо, но да търсим отговорите на втория въпрос във всичко. Мъдростта е най-висшето човеколюбиво състояние, което може да постигнем на земята.

Защо и как са въпроси, които имат много различен смисъл. Тяхното объркване води до твърде съществена грешка в мисленето. Защо не означава как.

В общия случай ние даваме напълно еднакви отговори на въпросите, започващи със защо и как. Ако някой ни попита защо сме блъснали колата, ние ще отвърнем, че са ни отказали спирачките. Ако ни попитат как се ударихме, пак тъй ще отговорим. Очевидно бъркаме смисъла на двете думи.

Въпросът как се отнася до метода, до механизма, чрез който се е случило нещо. Цялата естествена или природна наука на човечеството цели да намери отговор на този въпрос. Науката ни казва как са се образували полезните изкопаеми или как здрави клетки се превръщат в тумор. Науката не ни казва защо полезните изкопаеми съществуват, нито защо някой се разболява от рак. Научаваме само механизма, по който двете са се случили.

Природните науки са безпомощни да отговорят на въпроса защо, защото той не се отнася до света на материята. Защо е въпрос за смисъла, за първопричината, за мястото на събитието в цялостния план и промисъл. Как на свой ред е предимно въпрос за материалната страна на нещата и затова е властелинът на естествените науки.

Цялото човешко мислене се основава на връзката между причини и следствия. Приемайки това твърдение за очевидно и като такова за ненуждаещо се от обсъждане, можем да кажем, че непрекъснато бъркаме механизмите (как) с причините (защо). Това объркване обаче не е напълно произволно. Ако вземем само две свързани събития от един процес, състоящ се от десетки последователни събития, ние можем спокойно да наречем първото събитие причина за второто. Колата спря, защото натиснах спирачките. Второто поражда първото.

Едно малко дете няма да е удовлетворено от горния отговор и ще ни попита защо сме натиснали спирачките. Този въпрос ще ни доведе до причината за причината, т.е. натиснах спирачките заради пешеходната пътека. Изведнъж спирачките се превръщат от причина в механизъм. (Как спират колите? Чрез спирачките си. Защо спират колите? Хмм…)

Учените задават въпроси и търсят отговори. Отговорите трябва да подлежат на доказване, което значи на измерване. Измерва се само видимото за окото или микроскопа. Това ограничава естествените науки до света на материята. Въпросът защо обаче се отнася до смисъла, до качеството на ставащото, до замисъла му. Тези не подлежат на измерване. Ето защо природните науки отговарят само на въпроса как.

Тази е причината, когато достигнем границите на научното познание, да се срещаме единствено и само с идеята за случайността. Животът според науката е възникнал случайно. Съвсем случайно pH на океаните е точно такова, случайно са възникнали всички видове полезни изкопаеми, случайно скоростта на въртене земята е такава, че да задържа атмосферата, и съвсем случайно от много-много хилядолетия не ни е удрял астероид.

Ако звучи неубедително, то е, защото е неубедително. Статистическата вероятност тези случайности да се случат едновременно точно на тази планета е нула, тоест никога. За времето на съществуване на вселената не е вероятно да се образува случайно дори един единствен протеин. Какво остава за клетка. Въпросът как не дава отговор на въпроса защо и, понеже е ограничен до света на материята, в крайна сметка обяснява всичко със случайности.

Сарказмът поражда преди всичко цинизъм. Цинизмът поражда безнадеждност. Безнадеждността поражда духовна парализа.

Сарказмът, който често се прикрива като невинна ирония, е привлекателен със своята сила. Той извиква в нас усещане за мощ и правота, а тези усещания ни опиват. В опиянението си успяваме да забравим, че сарказмът не е добронамерен*. И, ако добронамерена ирония все пак съществува, то добронамерен сарказъм е оксиморон. Сарказмът не е грижовен, а разрушителен; той не търси решения, а осъжда.

Сарказмът почти винаги поражда цинизъм*, защото не предлага решения на проблемите. Не е случайно, че истински добрите и умните никога не са саркастични и много рядко са иронични. От Христос до Айнщайн, от Марк Аврелий до Достоевски, от Св. Августин до Роналд Рейгън ние никога няма да открием сарказъм. Когато тези искат да посочат нещо лошо, те го казват направо, без да търсят ефекта и тъмната сила на сарказма.

Сарказмът е дете на лицемерието. Цинизмът на свой ред е духовна отрова, която води до неутралитет.

Сарказмът, а в повечето случаи и иронията са деца на горделивостта. Разумният ги заобикаля отдалеч. Добрият не ги ползва, защото не желае да насажда цинизъм и отчаяние в ближните си.

===========

* Различните дефиниции за сарказъм се свеждат като цяло до забележка, която се стреми да уязви. Думата произлиза от гръцки и буквално означава „разкъсвам плът”. Циничен означава „недобронамерено или подигравателно недоверчив, презрителен, песимистичен.”

Злото се побеждава чрез липсата му в нас. Невъзможно е да победим нещо в света, докато го носим в себе си.

Горната истина е толкова важна и всеобхватна, че Христос създава нова дума, за да опише онези, които целят да постигнат в обкръжението си онова, за което нехаят в себе си. Той нарича тези хора лицемери (по негово време идващите от Гърция актьори са се наричали хипокрити; тази е думата за лицемер в латинските езици).

Лицемерието е духовна отрова. Онова, което носим в себе си, никога няма да победим в света. Лицемерът винаги се проваля, ако е искрен в желанието си да променя. Защо е така? Защо, докато самите ние лъжем, не можем да сме полезни с нищо в борбата срещу лъжата? Защо първо трябва да се избавим от лошото в себе си преди да можем да се борим с него в света?

Причината е, че животът не търпи празнота. Така както вакуумът практически не съществува, така и нищо в живота не може да бъде изпразнено от съдържание. Това означава, че ако премахнем високомерието от едно място, трябва да сложим нещо там. Ако не го сторим, пространството ще се запълни с каквото му попадне, което значи с нечистотии. Понеже само нечистото е спонтанно лесно.

Медицината е точно изражение на този закон. Когато ни извадят мъдрец, лекарите запълват освободеното място. Те правят това, защото иначе лошо ни се пише. Безбройни болестотворни организми мечтаят за подобна къщичка. Същото е в живота. Вземем ли едно от хората без да им дадем на негово място нещо по-добро и полезно, те ще осъмнат с ново лошо нещо на мястото на старото лошо нещо. Най-често новото нещо е познатото старо, но сменило козината си.

Онова, което носим в себе си, никога няма да победим в света. Това е, защото не знаем какво да дадем на света в замяна на лошото, което се стремим да победим. На мястото на алчността например трябва да засияе щедростта. Но, ако сме алчни самите ние, щедрост нямаме. Как да дадем нещо, което не притежаваме? Корумпираният никога няма да победи корупцията, защото не познава честността. Защото е лицемер.

Вътрешното постижение предхожда външното. Другото е лицемерие. Трудът върху духа, вътрешният труд е необходимо условие, за да е успешен земния, видимия труд. Преди да дадем съвет трябва да се питаме дали самите ние сме на висотата на този съвет. Да се сочат проблеми без да се предлагат решения е форма на лицемерие.

Онова, което носим в себе си, никога няма да победим в света, защото нямаме какво да дадем в замяна. Доброто не отнема, то дава чрез замяна. Девизът на доброто – обичайки, побеждавай – изразява тази истина.

Понякога, за да приемем нови знания или прозрения, първо трябва да разхлабим ума си. Това ще рече да го поосвободим от онова, което го е заробило, да го направим по-лек, по-отворен, по-възприемчив към нови идеи и концепции. Тоест по-свободен за възприемане на новото.

Нас ни заробват най-общо три неща. Това са предразсъдъците, условностите и фантасмагориите. Дали те ще приемат формата на вулгарен хедонизъм или на достоен дълг в контекста на неспособността ни да възприемем нещо отвъд тях е все едно.

Как се постига разкрепостяването на ума? Преди всичко активно. С пасивна почивка няма да стане. Прочее, медитацията не е изпразнено от мисловна дейност взиране в една точка. Кравите не медитират, те преживят. Активността също така в никакъв случай не трябва да е свързана с емоциите, инстинктите или функциите на тялото ни. Ако се стремим да разтърсим ума си, не трябва да го закрепостяваме, нали? Каквото и да правим, трябва да ориентираме ума и духа си нагоре, а не надолу към тялото и егото с техните желания и емоции.

Да разхлабим ума си означава да го срещнем с нещо непознато за него без да го уплашим. Невярващият в Бог няма да чете книга за Бога. Той обаче може да срещне идеята за Създателя в нещо друго например в жанра фентъзи или книга по астрофизика (да, астрофизиците говорят непрестанно за Бог).

Най-доброто средство за разхлабване на ума (малко хумор не вреди, надявам се) са онези носители на информация, които са символни и абстрактни. Не тайнствени, но метафизични, т.е. надхвърлящи материята и нейната праволинейна логика. Такива носители на информацията се откриват в някои литературни жанрове като фантастика и фентъзи, в някои клонове на науката, в различни музикални произведения и филми, много рядко в поезията.

Всяко нещо, което стимулира въображението и фантазията ни, спомага за разхлабването на ума ни. Ако се стремим да напуснем тесните рамки на предразсъдъците и фантасмагориите, в които сме се заробили, трябва да развиваме фантазията и въображението си. Тези двете са част от онова умение на развития интелект, което наричаме интуиция.

Твърде често ние бъркаме какво е да спечелим и какво да победим. Това, че печеля, не ме прави победител.

Разликата между двете е огромна, както е чудесно изразено във филма Междузвездни войни. Дарт Вейдър спечели битката си с Оби Уан Кеноби, но не го победи, нито стана победител. Вейдър бе победен от Кеноби, а самият той стана победител, когато се отказа да печели, но доброволно реши да загуби малкото, което имаше – властта и живота си.

По същия начин фарисеите печелят битката, но побеждава Христос.

В ежедневния живот ние непрестанно бъркаме печалба и победа. Спечелим пари или пък някоя битова житейска битка и се вземем за победители. Но да победиш не е да спечелиш. Да победим парите (т.е. алчността) не означава да спечелим много пари. Означава нещо съвсем друго. Това е, защото смисълът на глаголите е различен.

Това, което подлежи на спечелване, е материята и нейните символи. Спортът илюстрира това. Победата е нещо съвсем друго. Победата не се отнася единствено за материалното, защото за разлика от печалбата победата е вечна. Шампионът е за един сезон, победителят в борбата срещу робството е завинаги.

Греши този, който си мисли, че победител се става по пътя на спечелването. Далеч не спечелването на войната между Севера и Юга прави от Линкълн победител. Ако се замислим, Линкълн не е спечелил войната. Спечелили са я заедно милиони американци, но далеч не всички те са победители. Делото на Линкълн се състои в нещо друго, не в спечелването на битките (които той дори не е ръководил).

По-често победители са тези, които губят битките. Да подадем бузата си, да простим, да отстъпим пред агресията на слабия, за да не го нараним и т.н. според мнозина означава да загубим. Означава също така и да победим.

Побеждават се омразата, алчността, горделивостта и прочие. Да си победител е достойно. Да печелят могат и мерзавците.

Народните поговорки са отражение на реалността. Няма безсмислени или маловажни поговорки, защото нищо безсмислено или маловажно не издържа теста на времето.

Народът казва, че една птичка пролет не прави. Това ще рече, че всяко добро, голямо и смислено нещо изисква сътрудничество между много птички.

Самотната птичка, колкото и да е бяла и добра, трябва да осъзнае две неща. Първо, че нейните усилия няма да дадат никакъв видим резултат там, където тя е самотна. Пролетта изисква много птички. Най-известната сред птичките – Джонатан Ливингстън Чайката – успява само да даде пример на другите чайки и да извиси себе си. Той показва къде е пролетта и как да я достигнем, но самата пролет не довежда. Една птичка пролет не прави.

Себеусъвършенстването и дори саможертвата, колкото и да са красиви и героични, са нищожни пред пролетта. Истински голямото не е постижимо по пътя на индивидуалните усилия.

Ако целим пролетта, трябва да се научим къде и кога да полагаме труд. Другото е безсмислено прахосване на енергия. Промяна е възможна само там, където множеството е узряло за нея.

Второто, което една птичка трябва да разбере, е, че ако желае някога да доведе пролетта, трябва да обича другите птички. Това ще рече да не се отделя от тях, както прави Джонатан Ливингстън, но да живее сред тях и с пример и грижи да ги зове към красота и да ги вдъхновява за действие.

И така добрата птичка не полага усилия, където те нямат смисъл, но разбира, че пътят към красивата пролет е скрит в любовта към ближните.

Социалната самота е неминуем спътник на хората, които избират да се развиват. Тази самота се дължи на природата на човешката еволюция и е неизбежен резултат от нея. Грижата за ближните ни е единственото, което избавя от тази самота.

Човекът най-общо може да действа подтикван от инстинктите, емоциите, интелекта или съвестта си. Тези четирите като цяло са в конфликт едно с друго, защото се различават качествено. Най-слаб е конфликтът между инстинкти и емоции (затова те лесно съжителстват заедно) и най-силен между интелект и съвест. Не е пропиляно времето в размисъл защо разривът между съвестта и интелекта е по-голям от този между съвестта и инстинктите. Отговорът накратко е, че качеството придава допълнителни измерения на количеството.

По-висшето съдържа в себе си по-нисшето в облагороден, в извисен вид. По-висшето разбира (и може да оправдае, ако намери сили за това) по-нисшето. Възрастните – ако лековерно приемем, че мислят – лесно оправдават емоционалните реакции на децата. По-нисшето на свой ред нито разбира, нито може да се помири с по-висшето. Конфликтът между висшето и нисшето в живота се дължи предимно на действията на нисшето, а не на нежната ограмотяваща любов на висшето. Нежната ограмотяваща любов на висшето е съставена най-вече от дисциплина.

Разривът между висшето и нисшето не се дължи само на различните им интереси, но и на неспособността им да комуникират. Тази неспособност е причина за изобилни страдания сред тези, които напускат полето на емоциите и започват да живеят, мислейки. Мисленето предизвиква социална самота. Лековерното ни допускане, че възрастните мислят, е напълно необосновано. Почти всички хора на земята все още живеят предимно в ареалите на инстинктите и емоциите.

Средният човек (т.е. мнозинството хора през повечето време) търси чувствените удоволствия, живее от драма в драма, отсъжда бързо, категорично и напълно необосновано и е способен да изказва мнение по сериозен въпрос без да цитира нито един факт в подкрепа на своето мнение… Всъщност това е правилото – емоционалните хора така „мислят”.

Конфуций учи, че истината трябва да търсим чрез факти. Колко елегантна дефиниция за мислене е тази! Мисленето се основава на факти. Изводи, които не се базират на внимателно подбрани, достатъчни по брой и преценени в принадлежащия им контекст факти, са в най-добрия случай фантасмагории. Емоциите не отсъждат, те съдят.

[Тук би трябвало да следва пример. Примерът, за да е илюстративен и полезен, трябва да засяга емоционална фантасмагория с голяма популярност. Честността и идеята на текста изисква да оборим чрез аргументи тезата на дадената фантасмагория. Това не може да се получи без да засегнем чувствата на всички, които имат близки или пък сами вярват в избрания пример. Оставаме без такъв.]

Емоциите не понасят мисленето. То ги уморява и обижда. Ето защо по-еволюиралите хора, тези, които се опитват да мислят и като Конфуций да търсят истината чрез факти, са обречени на социална самота. Мнозина от тях мислят, че тази самота е за предпочитане пред скуката на информационно бедните (празни) разговори и плътско-сапунените удоволствия.

*****

Конфликтът между съвестта и разума е много по-сериозен. Разумът не може да страда и затова не може да състрадава; той не познава милостта. Разумът не може успешно да различава добро и зло, нито може да ни мотивира за дела големи и героични. Разумът е неспособен да намери смислена обосновка на живота, не може да му придаде устойчива цел и посока. Личният интерес (в лошия случай, когато разумът служи на емоциите) или общественият интерес (добрия случай) са единствените цели, които разумът може да обоснове. Първата води до зло, втората той не може да изпълни без помощта на съвестта.

Съвестта, която съдържа в себе си идеализма, познанието за милостта, надеждата, несломимата радостна воля, и прочие е единственото, което може да ни отведе към смислен и успешен живот. Успешен живот е такъв, чието значение е нетленно. Като този на Ботев.

Разумът е по-добър от емоциите единствено когато служи на съвестта. Социалната изолация и скуката, породена от неспособността на мислещия човек да общува с емоционалния, изчезва тогава, когато мисленето е облагородено от любов към ближния. Затова казват, че любовта е универсален език.

============

Communication breakdown е песен на Led Zeppelin.