Yapeku

Непоносима е мисълта, че добро и зло не са обективни категории, които човекът е способен винаги да различава.

Не съществува по-голяма трагедия от тази да съществуват разумни същества неспособни да различават добро от зло и следователно неспособни да изберат доброто и да се противопоставят на злото. За такива същества не биха съществували справедливостта и красотата, те не биха били свободни, нито способни да проявяват милосърдие или благодарност.

Подобни същества са животните. Създателят обаче тях не е дарил с разум. Разумни са хората. Ние сме свободни и, ако желаем, можем да познаем справедливостта и красотата, както и сме способни да проявяваме милосърдие и благодарност. Умеем всичко това, защото различаваме добро от зло. Злите, макар и да оправдават, осъзнават природата на делата си. Това им осъзнаване е вечното оправдание на справедливостта.

Загуби ли човек способността си да познава доброто и злото, той вече не е цялостно същество. Където няма съвест, няма и разсъдък.

На човека му е дадена възможност да живее два живота. Единият може да бъде наречен земен или материален, а другият небесен или духовен.

Първият започва с раждането и е присъщ на всички живи същества без изключение. Този живот е възможен, ако спазваме физическите закони. За да оцелеем, ние хората трябва да се храним и дишаме, да се съобразяваме с гравитацията, да се излагаме на слънчева светлина, та да произвежда тялото ни витамин D и прочие жизнени необходимости.

Може да се каже, че вторият живот е достъпен предимно по желание. Духовното пространство* се отваря/разкрива пропорционално на следването на неговите закони. Колкото повече морални принципи въплъщаваме в живота си, толкова повече живеем в духовния свят, тоест сме по-свободни.

По сходен начин зависимостта подчинение на закон-свобода да го прилагаме се наблюдава и във физическия свят. Именно „подчинението“ на гравитацията е довело до създаването на космически кораби, а „приемането“ на триенето на въздуха и водата до самолетите и корабите.

Подчинението на нравствените принципи е необходимост за тези, които искат да живеят и духовен живот, така както въздухът и храната са необходими за физическото оцеляване. Небесата се откриват на тези, които земния живот живеят по небесному.

========

* Без значение дали това пространство е добро или зло, но да се съсредоточим върху доброто. Така изразена идеята за връзката между подчинението на закона и свободата е на К.С. Люис.

В западния свят свободата на словото е универсална ценност. В нея практически по един или друг начин вярват всички. Проблемът е, че мнозинството сякаш все още разбира под „свобода на словото“ правото да се говори всичко. Разбира се, подобна либералност по отношението на действията почти никой не изповядва.

Ала не предизвиква ли словото действие? Не са ли първо книгите на Маркс и Хитлер, речите на Ленин и Гьобелс, а чак после потъпкването на духа и животинската жестокост на комунистите и нацистите?

Разумният човек вижда връзката между слово и действие. Той не отрича очевидното и подкрепя свободата на словото само в определени граници, а не по принцип. Разумният разбира, че глупостта, лъжата, омразата и прочие злини отдавна са превърнали думата „цензура“ в свое оръжие. Подобно на плевелите обаче и тези трябва да се изкореняват, ако не искаме градината ни да погине.

Злото не ужасява човека само когато последният му се съпротивлява. Ужасът от мрака живее при неутралните, бил той осъзнат или не.

От дявола не се страхуват тези, които воюват с него. Страхът изчезва с битката. Не без основание казват, че по същество страшен е единствено самият страх.

Доколкото горното е вярно, следва, че противодействието на злото и толкова критикуваното „конфликтно мислене“ е необходимост за тези, които разпознават природата на грозното и не желаят цял живот да треперят пред него.

Невежеството и неумението възпрепятстват всяка проява на любов. Любовта се проявява чрез знанието.

Нека допуснем за миг, че на света съществуват единствено болестите. Да обичаме тогава ще означава да лекуваме. Следва, че единствено тези, които са компетентни в медицинското знание, ще са способни да правят добро, тоест да обичат. По подобен начин невежите и неумеещите в политиката, икономиката, възпитанието и прочее не са способни да проявяват любов в тези области.

Да знаеш означава да умееш. Да обичаш означава да знаеш как. Любовта е много повече действие, отколкото чувство. Родителската любов изисква умение да подкрепяме и възпитаваме. Невежият в тези е лош родител. Той не е способен да обича детето си.

Любовта в известен, но много конкретен смисъл е знание, умение. Тези, които искат да напреднат по пътя на правенето на добро, трябва непрестанно да трупат знания и умения. Невежият е способен да твори добро само по случайност или по-чужда воля. Да желаем и познаваме любовта като чувство е едно, да я прилагаме съвсем друго.

Полът и сексът играят голяма роля в човешкото поведение. Неразбирането на природата и предназначението им е извор на много беди, което е отдавна разкрито от психологията.

В наличието на пола има нещо трагично. Ангелите нямат пол, те не са разделени, а цялостни. А човекът е разделен, някак непълен, недостатъчен, едностранчив. Човек цял живот се стреми към пълнота, към андрогинност. Ала е почти невъзможно полът да бъде надскочен. До ангелите е далеко.

Вместо това хората или подтискат пола си, или се стремят да го проявят. И в двата случая се поражда напрежение. Подтискането на половата и сексуалната енергия води до сериозни психически отклонения. Съвременната медицина е разкрила това. Полът е част от природата на човека, той не може да бъде заличен, а само надскочен. Пък и не трябва.

Проявяват пола най-често чрез секса. Ала сексът никога не води до пълнота и цялостност. Напротив, сексът само подчертава и изостря чувството ни за непълнота. Това се вижда болезнено ясно в трагедията на търговията със секс. В сексът няма щастие, нито преодоляване на половата стихия. Той е само изражение на и подчинение пред тази стихия.

***

Има три неща по отношение на секса, които е изключително важно човек да осъзнае и то по възможност на младини:

1. Сексът е винаги свързан с насилие. Сексът е акт на насилие, мъжкото прониква в женското. Виждаме това в животинския свят, където няма „правене на любов“, а практическо изнасилване, предизвикано от диктатурата на пола (разгонването). При много видове сексът е съпътстван и от смърт, като най-често женският индивид убива мъжкия. При хората разликата между насилието и правенето на любов е в съгласието. Несъгласната жена е изнасилена жена, тя е жертва.

Насилието, както всеки възрастен човек знае, е в основата на сексуалната игра и практика. Порядъчният секс ползва контролирано насилие, такова което е комфортно и за двамата партньори. Няма и как иначе да бъде, защото природата на секса е такава – изражение на конфликта между половете, проявление на борбата им за надмощие. Само съгласието спасява партньорите от кошмара на насилието. Не е случайно, че садизмът и мазохизмът са винаги свързани със сексуалното в човека. В известен смисъл то е техният извор.

2. Сексът сам по себе си е изцяло физическо преживяване. Той цели продължение на рода, а не познание. В него няма нищо духовно, той е проява на животинската природа. Душата пол няма. Любовта, приятелството и прочие могат да внесат духовност в секса, както дзен внася духовност в поддържането на мотоциклет, но сам по себе си сексът не е духовно преживяване. Проституцията не е път към висшите светове. Такива са аскезата и целомъдрието, които в известен смисъл се стремят именно да надскочат стихията на пола и секса.

3. Надскачането на пола и сексуалната стихия, т.е. изживяването на временна цялостност се постига чрез творчеството. Има връзка между творческа и сексуална енергия и това е причината именно в т. нар. артистични среди да виждаме толкова много, нека я наречем, сексуална свобода.

Творчеството преобразува сексуалната енергия, то заличава непълнотата на човека. Творческият акт надхвърля пола, той е проява на цялостност и пълнота. Творчеството, а не сексът освобождава човека от половата стихия.

============

Горните въпроси се обсъждат подробно например в „Разговори с Бога“ на Нийл Д. Уолш и „Смисълът на творчеството“ от Н. Бердяев.

Доброто се сътворява чрез саможертва.

Осъзнаването на тази очевидна истина спестява много недоразумения и страдания. Желаещият да твори добро трябва да приеме, че всяко добро дело изисква нещо в замяна, някаква жертва. Не е случайно, че езикът изобилства от изрази за пожертвано време, пожертвано спокойствие и прочие.

Колкото по-голямо е доброто дело, толкова по-голяма е и съответната му саможертва. Затова най-светлите хора и най-големите герои в крайна сметка жертват живота си. Няма как иначе да бъде. Човек твори добро чрез саможертва.

Дяволът ненавижда не само да му се подиграват, а и свободата.

Но не своята свобода, а тази на хората. Дяволът е бил ангел, който въстанал срещу Бога. Това било възможно, защото Бог го създал свободен. Малко неблагодарно наистина, но дяволът цени и използва своята свобода.

Като всеки редови скапаняк обаче и дяволът желае за себе си едно, а друго за останалите. Човешката свобода му е омразна, защото свободният човек може да избере доброто. А робът не избира, той прави каквото му се нарежда. Доброто направено насила не приближава много до Бога. Затова е речено, че насила хубост не става.

Фридрих Хайек казва в забележителната си книга „Пътят към робството“, че там където няма икономическа свобода, няма никаква свобода. Това е изключително прозрение. Само свободният човек може да избере доброто. Еволюцията е възможна само по пътя на свободата. Насила хубост не става.

Абсолютната липса на свобода на икономическия субект съвпада напълно с робството. Свободният на теория, но гладен и мизерстващ човек, по същество също е роб. Роб на глада, на отчаянието, на постоянните лишения и усилия, на зависимостта си от тези, които му дават къшея хляб и прочие. Достоевски е описал гениално това робство. Свободата и бедността съжителстват само в живота на изключителни хора като майка Тереза.

В съвременния свят има повече роби отвсякога. Те са предимно сексуални и/или „икономически роби“ (най-често хора които са длъжни да работят за някого, защото му дължат пари; по правило тези хора са лишени от права, подобно на съветските селяни през комунизма, на които е било забранено да пътуват, а документите отнети).

Икономическото робство е донякъде познато и сред развитите страни. Всички онези държави, които взимат и разпределят голяма част от брутния си вътрешен продукт, те контролират и в немалка степен живота на гражданите си. В такива страни (да се чете всички без САЩ, Канада и още 2-3) икономическата свобода е в много сериозна степен ограничена. Когато не можеш да фалираш, не можеш и да преуспееш. В Швеция няма бедни, но няма и богати. Има сигурност, а според някои скука. Икономическата сигурност винаги жертва свободата.

В дългосрочен план липсата на икономическа свобода води до изтощение на икономиката, защото последната се задвижва от нововъведения (коефициентът на полезно действие на един процес е винаги под 100%. Икономиката губи енергия и ако не иска да се свива й трябва непрестанен свеж приток на такава. Кейнсианците жестоко грешат и затова настоящите финансови стимули в САЩ нямат особен ефект). Не потреблението, а новите идеи и продукти са в основата на невъобразимия икономически растеж след Втората световна война. Печатането на пари от централните банки води до забогатяване само когато срещу тези пари има покритие, т.е. стоки и услуги. Ала само свободният човек рискува и създава нещо ново. Творчеството е чрез свободата.

Свободната икономика е средството за освобождаване на хората от, образно казано, властта на земята. Не е случайно, че най-свободната икономика на планетата напоследък – американската – сътвори по-голямата част от интелектуалните достижения и нововъведения през последните десетилетия. Не е случайно, че интелектуалците и творците напускат СССР, нацистка Германия и изобщо страни, където държавата регулира живота на индивида (Хайек бяга от Австрия). Не е случайно и че тези емигранти най-често отиват точно в САЩ.

Само свободният човек твори, а където няма икономическа свобода, няма никаква свобода.

Твърде интересно е, че никой не счита това, което наистина разбира, за сложно.

Ако някой ни убеждава, че разбира нещо и че това нещо е много сложно, то той или не го разбира, или се величае, или ни казва, че е сложно тъкмо за нас. Обикновено не е последното.