Yapeku

Мнозина от свестните и добронамерени хора твърде често не постъпват според Божията воля, защото възложеното ни от живота текущо дело ни се струва твърде малко и делнично, твърде лесно, твърде безопасно или безславно. Мнозина с радост бихме последвали месията на кръста – нима има по-хубаво от това да жертваме живота си за доброто? – но малцина го следваме в чистенето на къщата си или в добронамереното поведение към продавачите в магазина.

Мечтаем за величието, заблуждавайки се, че животът на великите е различен от обикновения делник, който сами познаваме. Но да мечтаем за велики дела, докато в простите житейски действия сме немарливи, е не само лицемерно, но и безсмислено. Величието се постига чрез делнични дела.

Казваме си, че не е проблем мръсната ни къща, нито псувните пред телевизора или някой друг тъй невинен навик. Проблемът е, че не вършим нещо велико за хората. Заблуда е това. Величието не е постижимо по пътя на невинните немарливи и просташки навици. Великите хора не са простаци. Нито делят делата на важни и маловажни и според това променят поведението си от отговорно до безотговорно. Прочие маловажното често е важно – на какво учи децата ни мръсната къща?

Почти всичко, което правим през живота си, е мъничко и на пръв поглед незначително. Основната част от действията ни се свеждат до простички неща като миене на зъби или закупуване на кафе. Подобни действия изграждат 99% от битието ни и самите нас*. Човек е това, което прави, а не това, за което си мечтае. Великите дела представляват съвсем малка част от живота ни и обикновено тази част идва след много години. При кого идва? При готовите. А готови са тези, които дълго са действали чистичко в сивия делничен ден.

Казват, че всичко, което правим, е подготовка за великото дело. Ако е така, то всяко действие в известен смисъл е част от великото дело. Значи няма малки дела. Значи всеки път, когато оставяме днешната работа за утре или псуваме, всеки път, когато проявяваме немарливост и недобронамереност, ние сами рушим великото дело, за което мечтаем. И така ще е, докато мечтите ни за велики дела са вдъхновени от желанието ние да сме техният извършител.

Ние служим най-добре на Бога, учи Джордж МакДоналд, когато вършим отреденото ни текущо дело по най-добрият начин, на който сме способни. И добавя, че няма по-добър начин от този да се подготвим за утрешното незнайно дело. А почти всички текущи дела са дребни, делнични, тривиални. Но не е важна големината им, а само чистотата им. Величието е в качеството, не в количеството.

Чистите делнични дела малко по-малко превръщат човека в чисто и светло същество. Чистите и светли същества са способни на велики дела. Величието се постига в делничните дела. То идва при тези, които отдавна не го желаят, защото стига им тая награда да постъпват според волята Божия.

===========

* Ако се замислим, 99% от нещата, които е вършил Христос през живота си, вършим ежедневно и ние. Да бъдем като него тогава е напълно постижимо в 99% от случаите. Изисква се само да не постъпваме мърляво в туй що правим. Ще рече да не псуваме и ругаем хората по телевизора, да не пропускаме да кажем добра дума на продавача в магазина, да не мълчим, когато трябва да говорим, да не лъжем, за да си правим живота по-лесен, и т.н. Чистотата в делничните дела е единственият път, по който можем да постигнем познание в какво се състои този 1% от делата на Христос, за който не знаем почти нищо както на практика, така и на теория.

Прочее, аргументите от вида „аз не съм Христос и затова не мога да не псувам” са вулгарни. Кратката форма – „не ме сравнявай с Христос” – е не само вулгарна, но и горделива. Никой не ни сравнява с Христос.

Едно от големите открития на физиката е, че хаосът се подчинява на някакви закони. Учените откриват закономерности дори в най-хаотичните системи.

Това не бива да ни удивлява. Хаосът е част от живота, а животът винаги се проявява чрез някакви закони. За пример може да послужи една детска драсканица, в която няма никакъв смисъл. Драсканицата е хаос, тя е абсолютен антипод на картина. В картината откриваме подреденост и смисъл. Но нима драсканицата не се подчинява на някакви закони? Разбира се, че се подчинява – драскането следва законите на физиката. Защо иначе моливът би оставял линии върху хартията?

Следвайки тази аналогия, виждаме, че разликата между драсканица и картина е в следването на естетическите закони. Хаосът е подчинен само на материалните закони, творчеството следва и естетическите. Първите са задължителни, вторите не са. Следването на незадължителните закони на живота води до подреденост. Подредеността при рисуването, а според някои древни философи и при целия живот, се изразява като геометрични фигури и пропорции. Подредеността в по-висш план (т.е. справедливостта) се сътворява чрез следване на незадължителните морални закони.

Хаосът е неподреденост и затова безсмислие. Той сляпо следва физическите закони и е техен роб. Хаосът е антипод на свободата, понеже свойствени на свободата са смисълът и подредеността. Свободното действие, т.е. творчеството е изражение на разума и се проявява чрез следване на незадължителните закони на битието.

Свободата е там, където из бездната на хаоса се раждат смисъл и красота. Красивото и смисленото, които са ликът на свободата, се постигат единствено чрез доброволно следване на незадължителните закони на живота.

Дали едно действие ще има успех, дали ще причини добро или зло зависи от нравствеността на индивидите, които засяга. Ето защо оценката на нравствеността трябва да предхожда всяко действие (т.е. за да не хвърляме бисери сред свинете или да не предлагаме помия на ангелите). Изниква въпросът как се измерва нравствеността? Как да преценим доколко съвестта се е пробудила и контролира нечии действия?

Нравствеността е качество и като такова не подлежи на директно измерване. Съвестометър не съществува. Нравствеността се познава по културата, защото всяка култура е изражение на нравствеността. Културата подлежи на оценка.

Преди да споменем някои от човешките качества и характеристики, които ни позволяват да оценим нравствеността на човека от пръв поглед, трябва да се убедим, че такива еднозначни показатели съществуват. Доказателството е просто – това са такива действия, които никоя пробудена съвест не би позволила. И така, нашият практически списък започва с

• хигиената. Културният човек, ако е възможно, се къпе и пере, не се храни с цялото си лице, мие си ръцете след като ходи до тоалетна (и преди да яде), не живее в кочина и т.н.;
• Съвестта никога не проявява жестокост. Жестокостта е животинско качество. Примери са педофилията и садизмът;
• Вулгарността не е сред нещата, които ще забележим у културните хора. Те също така не проявяват вкус към вулгарни форми на забавление и (псевдо)изкуство;
• Културният човек не краде. Кражбата е невъзможна за съвестта;
• Нравствеността не понася унижението и не унижава другите при никакви условия. Понякога свестните хора избягват справедлива битка само защото победата ще донесе унижение на победения;
• Културните хора са по-скоро отдадени на обществения интерес, отколкото на личния си. Егоизмът, алчността и личната амбиция като цяло не са присъщи на съвестта;
• Материализмът е винаги индикация за некултурност и безнравственост;
• Културните хора почти винаги вярват в Бог. Когато са атеисти или агностици (но не и материалисти!), те вярват в качествата на Бога, без да признават съзнателно Неговото съществуване. И в двата случая културните хора постъпват общо взето еднакво;
• Честността и искреността са присъщи на съвестта. Хората, които често лъжат, са некултурни и безнравствени;
• Интригите, сплетните, драмите и клюките са отвратителни на съвестта. Тези са запазена територия за простаците;

Списъкът може да бъде продължен, но идеята е ясна. Нравствеността на хората и обществата подлежи на оценка от съвестта. Прочее, подобните нравствено хора имат общи черти не само в поведението си, но и във външния си вид. Слушането на оценката на съвестта рано или късно ще ни научи да оценяваме общо-взето достоверно културата на хората по външния им вид. Тази оценка не трябва да приемаме сериозно. По делата се познава.

Мнозина наричат свобода неподчинението и незачитането на правилата и законите. Тези хора грешат. Свободата се постига чрез подчинение на законите на живота. Защо?

Свобода наричаме способността да бъдем първопричина. Значи свободният е свободен, защото е способен да създаде нещо. С други думи свободата е способност за творчество. Творчеството на свой ред е, така да се каже, вид производство.

Животът се проявява и самоосъществява чрез някакви закони. Няма как да произведем нещо, ако не спазваме тези закони*. Творчеството по необходимост следва законите, защото иначе не би имало нито творчески акт, нито творчески продукт. Следователно свободата се проявява (чрез творчеството) чрез следване на законите на живота.

Точно толкова просто е.

*****

Всяка концепция за свобода като освободеност от необходимостта да се следват правилата и законите на физическия и духовния светове е животинска. Дивите животни не са свободни, както мнозина пропагандират. Напротив те са в състояние на абсолютно робство. Животните не могат да творят и са напълно подвластни на вложените в тях инстинкти. Когато надарените с разум хора се опитат да изградят общество, основаващо се на свобода, разбирана като отказ от правила, те създават хаос. Хаосът – и тук има ирония – е закономерното следствие от непризнаването на законите на живота, тоест от практическото загърбване на свободата.

А загърбват свободата, защото нейният закон е отговорността, която свързва извършителя с последиците от делата му. Свободата е тежко бреме за безотговорния към благото на ближните си.

*****

Отвъд определено ниво на еволюция човек започва да разбира, че абсолютната лична свобода се постига чрез подчинение на висша нравствено воля. Причината е проста – висшата воля познава по-пълноценно законите от нас. Именно защото свободата се постига чрез следване на законите на живота Христос е казал „познайте истината и истината ще ви направи свободни.”

На пръв поглед изглежда подчинението на чужда воля е и пътят към робството. Ако аз нямам своя воля, а следвам чужда, свободен ли съм? Зависи. Ако съм избрал да се подчинявам на чужда воля, защото я оценявам като по-извисена нравствено от моята и защото чрез това подчинение правя добро на хората по-ефективно и пълноценно, отколкото бих могъл сам, съм свободен. Ако следвам чужда воля насила или защото робувам на личния си интерес и предразсъдъци, съм роб.

Разликата между двете е огромна. В първия случай съвестта ни е свободна и се изразява пълноценно чрез смирение, което носи радост на нас и на света. В случая на робството съвестта е подтисната, а действията ни носят страдание и често са зли.

===========

* Законите на механиката трябва да бъдат признати и използвани, за да създадем самолет. Моралните закони трябва да бъдат признати и използвани, за да създадем свободно и справедливо и тъкмо затова благоденстващо общество.

Привет!

Преди няколко дни добавих към блога мобилен сайт. Това означава, че, ако отворите страницата на Yapeku от устройство, което ползва някоя от разпространените мобилни операционни системи, ще попаднете в удобна за четене версия на блога.

Надявам се това революционно нововъведение да ви зарадва.

Извън това ще съм благодарен, ако някой ми посочи решение за wordpress, което да позволява изпращане на пълния текст на новопубликуваните постове чрез имейл, без да изисква от читателите да се регистрират (т.е. subscribe2 не е решение). Мечтая за проста приставка, която изисква единствено еднократно въвеждане на имейл, достъпна в sidebar-a на Yapeku за всеки посетител на сайта.

Я.

Разбирането, че културата на човека е свързана с неговите познания, е погрешно. Културата е от морала, а не от интелекта.

Какво би трябвало да включва т. нар. обща култура от интелектуална гледна точка? Труден въпрос. Първо езикова и математическа грамотност. После, предполагам, поне основни знания по география – за климата, за държавите и градовете, за екосистемите, за различните земи и техните особености, за демографията на отделните народи и т.н.

Следва историята. Възможно ли е да наречем културен човек някой, който не знае поне в общи линии съдбата на Персия, Рим и Византия, не е запознат с Ренесанса, просвещението, френската революция, създаването на САЩ, колонизацията на Индия, индустриалната революция, Втората световна и студената войни, създаването на Европейския съюз и демократизирането на част от Азия?

Това е едва началото на списъка. Следват биологията и медицината, точните науки, литературата, компютърните науки и технологиите, икономиката, философията, изкуството и културата. Нима ще наречем културен някой, който не знае, че има два вида холестерол, не е запознат поне с основите на икономиката, не е наясно какво е ускорител за частици, не може да си ъпдейтне операционната система, не е запознат поне с основните трудове на най-големите световни мислители като Кант и Хегел, Адам Смит и Фридрих Хайек, Пол Джонсън и Алексис Де Токвил…

Денят има само 24 часа. През 21 век идеята за обща култура, основаваща се на основен набор знания, е абсурдна. От интелектуална гледна точка единственият горе-долу културен чичо на света е чичо гугъл. Културата е непостижима по пътя на ума. Предразсъдък е, че културата има нещо общо със знанията и уменията.

Културата е от нравствеността. Културата се състои преди всичко от възпитание, доброжелателност, воля да се спазват моралните предписания и евентуално способност да се ползва интернет търсачка.

Всяка сила е от вярата.

Силата, както често наричаме волята, е от свободата. Където няма свободна воля, няма да открием никаква сила. Пример са животните (защото не обсъждаме физическата сила, която чрез ядрената енергия е най-присъща на минералното царство). Колкото по-свободно е едно същество, толкова то е по-силно. Творческата енергия на свободното същество намира път там, където робуващият на страсти, предразсъдъци и прочие среща непреодолима стена.

Свободата се постига чрез познаване на истината. Казано ни е „познайте истината и тя ще ви направи свободни!” Колкото и да ни е неясно защо познаването на истината е пътят към свободата, това е пътят.

Истината се познава чрез вярата. Следователно пътят към освобождението на духа, а оттам и към силата минава през вярата. Силата произхожда от вярата.

Трудно е да съхраняваме, защитаваме и укрепваме живота, ако не знаем какво е живот.

Първата завършена дефиниция за живот гласи: Живо е онова, което притежава собствена воля и интелект. Компютърът притежава интелект, но няма собствена воля и затова не го считаме за живо същество. Декартовото „мисля, следователно съществувам” не е дефиниция за живот – очевидно компютърът мисли и съществува, но не е жив. Живото твори.

Втората дефиниция за живот, която можем да изкажем, извеждаме от първата като нейна предпоставка. Волята е от свободата, а страданието поражда съзнанието. Следователно живо е онова, което е свободно и страда (притежава съвест).

*****

На земята различаваме четири форми на живот – минерално царство, растително царство, животинско царство и човек. Привидно според нашите две дефиниции първите три царства не са живи. Това противоречи на здравия разум. Откъде идва недоразумението?

Живо е, което има воля и интелект. Най-общо казано, живото е прието да наричаме душа или дух. Човешко тяло, чийто дух го е напуснал, наричаме мъртво и с право, защото то няма нито собствена воля, нито може да мисли. При човека душата се намира (поне частично) в тялото и на едно тяло отговаря само една единствена душа.

Не е така при минералите, растенията и животните. За тях можем да кажем, че душата се намира извън тялото и че множество растения или животни се оживотворяват от един и същи дух. Много от древните езически култове се кланят на подобни природни духове.

Минералите нямат никаква собствена воля. Те са най-далечен отблясък на живота. Растенията имат някакъв зачатък на воля, например избират посоката, в която да растат, според нуждата си от светлина. Нито минералите, нито растенията са свободни и могат да страдат. Те са буквално спяща форма на живот – по време на сън душата не се осъзнава в тялото.

Животните имат известна собствена воля и някаква зачатъчна интелигентност, чието име е хитрост. Хитростта е животинско качество. Животинският стадий е този, при който животът започва да се събужда. Все пак животните нито са свободни (защото са роби на инстинктите си), нито са способни да страдат, защото нямат съвест (страданието е нравственост).

Междинният етап в еволюцията на съществата от спящи към самоосъзнаващи се, свободни и творящи индивидуалности е човекът. В началото на своя път ние не сме много по-различни от животните – инстинктите ни владеят напълно и понеже не познаваме нравствеността, не сме способни и да страдаме. Това се вижда отчетливо при всяко бебе и в онези вече редки групи от хора по земята, които са в началото на своя път.

Първите съзнателни, страдащи и свободни същества на земята са напредналите възрастни хора. От всички същества на планетата животът е най-силно проявен в хората. Ние сме единствените изцяло будни и ние единствени притежаваме (или сме) собствена индивидуална душа. Това ще рече, че за разлика от всички други същества ние сме личности. Личността е истински жива, тя притежава собствена воля и интелект (способност да твори). С други думи ние сме свободни и способни да страдаме.

И така да съхраняваме, защитаваме и укрепваме живота означава да съхраняваме, защитаваме и укрепваме свободата, съвестта и творческата способност на съществата.

Човекът е призван да носи страдание на ближните си. Ние обаче не трябва да причиняваме страдание.

Каква е разликата между двете действия? Крадецът причинява сам страданието си. Съдията, който го осъжда на затвор, му носи страдание. Съдията е средство страданието да достигне до първоизточника си, а не причина за страданието.

Да причиняваме страдание означава да бъдем първопричината някой да страда. Означава да упражняваме свободната си воля, за да нараняваме. Да носим страдание означава да бъдем средството, чрез което някой изживява изборите си. Изживяването на нещастие учи какво е нещастието и какво причинява нещастие на другите. Страданието е най-големият учител на човека.

Човекът е призван да носи страдание на другите. Всеки път, когато защитаваме невинните, носим страдание на виновните [пред моралния закон]. Всеки полицай, съдия, политик, войник, всеки честен човек, справедлив шеф и прочие е орисан да носи страдание. Справедливостта отразява страданието към първоизточника му.

Страданието е резултат от неморални действия. Страданието като закономерна последица не може да бъде избегнато. Ала, уви, страданието може да бъде отлагано. Отлагането често забавя развитието на ближните ни*, защото чрез страдание се учим да не причиняваме страдание било на себе си, било на ближните си, тоест се учим да постъпваме морално.

Да причиняваме страдание означава да увреждаме. Не бива да увреждаме. Да носим страдание означава да помагаме на ближните си да разберат законите на живота. Трябва да помагаме на ближните си.

============

*Ние не можем да знаем кога причиненото от самия него страдание ще помогне на ближния ни да разбере погрешността на деянието си, създало страданието. Разумният човек не е отмъстителен и не се стреми да носи страдание. Да носим страдание е достатъчно тежко само по себе си. Разумно е да бъдем само средство (а не съдник) чрез което полезното и необходимо страдание да се проявява. И тук както във всеки друг случай смирението е силата, която ни пази от скъпо струващи грешки.

Човек не може да осъзнае и изживее чуждото страдание преди да е опознал страданието на свой гръб, нито може да понесе чуждото страдание преди да се е научил да понася своето.

Състраданието изисква опознаване на страданието. Добрият човек е преди всичко състрадателен човек. Избягването на личното страдание, което недостойно действие считаме за най-нормалното нещо на света, спира развитието ни по пътя на доброто. Избягването на страданието е вредно.

Трябва да търсим страданието*. Първо своето и едва когато се научим да страдаме радостно, и чуждото. Да страдаме радостно означава да понасяме страданието с лекота и да запазваме своята работоспособност. С други думи, преди да подаваме ръка на страдащите трябва да се научим да живеем без скръб, униние и отчаяние. Състраданието отхвърля страданието, не го увеличава. Да леем сълзи край плачещия е позорно.

Който не бяга от страданието и се учи да страда мъжествено, рано или късно разбира, че страданието нито е страшно, нито е лошо само по себе си. Имащият сила да понася страданието различава кога страданието би довело до зло и кога до добро. В първия случай той се опитва да премахне страданието, във втория той утешава, тоест разкрива смисъла на случващото се.

За да видим смисъла на страданието, трябва да сме страдали сами. Страданието ни учи да не причиняваме страдание на другите. Нещастието ни показва какво причинява нещастие. Това ще рече преди всичко, че най-често ние страдаме заради собствените си избори, тоест защото трябва да изживеем страданието, което сме причинили на света, и така да осъзнаем плодовете на делата си. Страданието е най-големият учител на човека. Това е прозрял Достоевски и затова казва, че страданието поражда съзнанието.

Страданието ни учи да обичаме другите, защото и те страдат. Ние не можем да изживеем чуждото страдание преди да опознаем страданието на свой гръб и още по-малко можем да понесем чуждото страдание преди да сме се научили да понасяме собственото си.

============

* Например чрез четене на романите Ерих Мария Ремарк и Достоевски.