Yapeku

Случва се тялото ни да се разболее и това не е учудващо предвид огромния брой заболявания, способни да поразяват телата ни, били те вирусни, бактериални, автоимунни, генетични и прочие. Не е учудващо също, че никой не обича да боледува. Причината е, че се отъждествяваме с телата си.

Душите човешки също могат да боледуват. Например от синдром на придобита истинна недостатъчност, остра хронична горделивост/надменност, септичен егоизъм, паразитираща алчност, ревност с усложнения, атипична или пък съвсем типична несправедливост, завист, жестокост…

Повечето хора не се притесняват особено от тези и други подобни болести, които всъщност са много по-вредни от физическите. Това е, защото се отъждествяваме предимно с телата си, а не с душите си. И защото не разбираме, че едните болести се лекуват от лекари и със сигурност изчезват със смъртта, докато другите болести са подвластни на един единствен лекар – този, който ще е все така болен и след смъртта.

Кое е полезно и необходимо – простакът да стане приличен на културен човек или обратното? За културният човек отговорът би трябвало да е очевиден. Та нали той сам е избрал да бъде възпитан и образован, защото разбира ползата от тези?

Уви, твърде често културните хора не действат според културата си. Те низхождат в поведението си и вместо да извисяват необразованите и зле възпитани хора, те слизат на нивото им. Това им поведение може би ги избавя от немалко беди и презрение, но ги избавя и от възможността да служат за пример и да поучават невежите.

А последното е завет на любовта и същностна полза от културата на човека.

Често срещано объркване е, че възпитаният човек съобразява поведението си с вкусовете и нравите на околните. Възпитаният човек обаче затова е възпитан, защото се държи възпитано. С други думи той не отстъпва от възпитанието си, за да се чувства простакът комфортно.

Възпитаният човек се грижи за комфорта на хората по съвсем друг начин. Той например прикрива разочарованието си и не товари другите със скуката и досадата на неизпълнените си очаквания. Той не си позволява да вменява отговорност на близки, приятели и колеги за качеството си на живот, не се оплаква и прочие.

Възпитаният човек уважава чуждото пространство и комфорт, но не по-малко цени възпитанието. Той разбира, че първото се постига чрез второто.

Човек трябва да приема на сериозно делата си, а не себе си. Обратното води до разнообразни, но изобилни беди, както се случва винаги, когато сме твърде съсредоточени в себе си.

Делата са по-важни от извършителя си. Човек умира, делата му остават. В този смисъл сме обречени да бъдем надживени и надхвърлени от постъпките си. Ала това надживяване е напълно незначително, ако делата не надхвърлят егото на извършителя си.

Ценни са онези дела, които са вдъхновени от нещо различно от личните желания и интереси. Човек е по-малък от идеалите и вярата си. Сам по себе си човекът не може да познае величието.

Разумният приема на сериозно делата си, а не толкова собствената си личност. Човекът е по-скоро средство, отколкото е цел.

Мнозина считат, че безпристрастното и неутралното разглеждане са едно и също нещо. Ала това съвсем не е така, както уместно отбелязва Платон в един от своите диалози.

Безпристрастното отсъждане е справедливо отсъждане, доколкото се основава само на действителните факти. То е подобно на математиката – подчинява се на логически закони и не познава пристрастията, както например една теорема не е пристрастна към реалните числа или делението за сметка на нереалните числа и умножението.

Неутралното отсъждане е съвсем друго нещо. Най-общо казано то или не различава добро и зло, или отказва да вземе страна. Така, за разлика от безпристрастното отсъждане, което е справедливо, неутралното отсъждане най-често е несправедливо, защото да не подкрепим доброто в общия случай означава да подкрепим несправедливото [1, 2, 3].

Безпристрастност не означава неутралност. Съвсем вярно, безпристрастно и справедливо е да определим Сталин като изверг, а майка Тереза като светица. Неутралност е да не ги разграничим според природата им, да не подкрепим святото и да не се противопоставим на уродливото.

Амбицията трябва да свършва там, където започва личният интерес. В противен случай тя се изражда в егоизъм.

Амбициозността е положително качество само тогава, когато е мотивирана от алтруизъм, тоест от желание за постигане на онова, чрез което ще сме най-полезни за другите.

Ако човек е приел всичко онова, което сочи, че добродетелта живее в средствата и че самата добродетел е целта, то той е много близо до утехата на мъдростта. Остава му още само да приеме, че сам е средство, а не цел. Това наричат смирение мъдрите и това е началната точка на живота съобразен с мъдростта.

Както средствата са прекрасни, ако служат на истинното, красивото и справедливото, така и човекът става прекрасен, когато служи на тези.

Претенциите не са вяра. Но как да ги различим? Мнозина заявяват, че вярват в едно или друго, а пък делата им сочат обратното.

Разликата между претенции и вяра е в това, че човек не отстъпва от вярата си. Който вярва, че корупцията е лошо нещо, не дава подкупи на катаджиите. Който вярва в необходимостта от цивилизовано поведение, не пресича на червено.

Петър не е вярвал в Христос преди разпятието. От вярата си човек не отстъпва и за нея умира.

Добрият човек е по същество подобен на лекар – диагностицира душевните и прочие проблеми на ближните си и предлага доколкото може лечение, тоест съвети и решения.

Обаче никой не обича да му говорят за проблемите и болежките. Лекарите отдавна са разбрали, че, ако не искат да ги бият, трябва да стоят кротко на място и да чакат болните по своя воля да дойдат при тях. Така се родили болниците.

Умният добър човек се стреми, когато е удачно, да подражава на лекарите и да не предлага диагнози, съвети и лечение преди да са го попитали. Понякога обаче се налага оказване на спешна помощ. Както лекарите не питат дали да спасят живота на пострадалия, така и умният човек не пита дали да се намеси в критичен момент.

Разликата в тези случаи е, че на лекарите като цяло са им благодарни, докато добрите хора са щастливи, ако се разминат без бой.

C’est la vie.

Човек трябва да се стреми да е щедър по-скоро към чуждите, отколкото към своите, защото не е съвсем невярно да се рече, че щедростта към близките и приятелите е в немалка степен щедрост към самия себе си.

Нито е невярно да се счита за най-малко щедър онзи, който приема чувство на задължение у облагодетелстваните от него, и още повече не е щедър, а търгаш, ако им позволява да изразяват благодарността си по друг начин освен с думи прости, а също и кратки.

Ако е разумен, щедрият от благодарност се пази. На свой ред, ако е разумен, облагодетелстваният своята благодарност към щедрия изразява предимно като щедрост към друг някой в нужда. Защото нищо не радва щедрия така, както щедростта.