Yapeku

Настоящето служи на бъдещето, а не на миналото, както сме склонни да се заблуждаваме.

Нима човешкото тяло служи на ембриона? Не е ли по-скоро обратното? Нима построеният от лего замък служи на разхвърляните преди часове парчета конструктор по пода? Не служат ли купчинките части на идеята за замък, който замък по това време живее в бъдещето? Нима съществуват действия, извършвани сега, които да търсят резултат в миналото, а не в бъдещето?

Настоящето се захранва с материал от миналото и е негово логично следствие. Но служи на целите на бъдещето. Двете не трябва да се смесват или объркват.

***

Разбирането и приемането на факта, че настоящето служи на бъдещето, разкрива част от същностните характеристики на живота:

1. Бъдещето мотивира нашите действия. Всички наши действия. Очевидно е, че бъдещето в някакъв смисъл трябва да съществува, за да управлява изцяло живота ни. И понеже е още по-очевидно, че бъдещето не съществува никъде другаде освен в света на идеите, то именно там – в света на идеите – откриваме живителната сила, която вдъхва живот на настоящето и света.

2. Ако бъдещето е случайно по своята природа, тоест лишено от цел, то и настоящето се обезсмисля. Подобна идея е твърде привлекателна за мързеливите и безотговорните, но изисква животът да е случайно явление без цел и смисъл. Изповядването на подобна философия е трудна и болезнена работа, защото превръща настоящето в никому ненужно бреме.

Настоящето на света добива смисъл, когато повярваме в предопределението на света. Н. Бердяев удачно нарича световните цел и съдба смисъл на историята. Философският термин Zeitgeist, който означава духът на времето, съществува и описва вярна идея само защото времето има своята цел, т.е. светът има предопределение.

Световното предопределение изисква задаване на цел, идея за бъдещето. Чия е тази идея и кой е избрал целта? Фактът, че настоящето служи на бъдещето, доказва наличието на Създател.

3. В собствения ни живот неспособността да знаем целта на света и дори на личната си съдба изисква от нас да намерим начин, чрез който да се помирим с неизвестното бъдеще и да служим на целта му. Начинът включва вяра, смирение, надежда и най-важното от всичко – правилни средства. Не знаем целта, но можем да се съсредоточим върху нравствените правила, чието следване води от само себе си до изпълнение на неизвестната бъдеща цел или, по-вярно казано, на човешкото предопределение. Защото съдбата на човека се разкрива и осъществява в нравственото поведение.

4. Идеята за житейско щастие често е свързана с бъдещето. Това я прави непостижима, защото никой не живее в бъдещето. От тук следва, че ако искаме да познаем щастието, което по необходимост може да се случи само в настоящето, трябва да подчиним поведението си на бъдещето. А това, както вече се убедихме, е възможно само чрез нравствени действия, вяра, смирение и надежда.

(Сега ясно разбираме защо всички неморални хора са истински нещастните, ако и да имат власт, богатство и дълъг живот. Безнравственото поведение е пътят към и научният метод за постигане на нещастие.)

5. Животът, подчинен на бъдещето чрез целесъобразни действия в настоящето, изисква познаване на Божия промисъл, на Божията воля за света и самите нас. Следователно такъв живот задължително е религиозен живот в най-широкия възможен смисъл на думата. Тази е причината всички велики хора, тези, внесли същностна промяна в света, да са били истинно вярващи. Това е валидно както за големите учени, така и за политиците, откривателите, просветителите, лечителите и бизнесмените.

Основна цел на злото е да ни държи далеч от страданието. Това е така, защото страданието подтиква към действие и с лекота разрушава всички заблуди, които ни пречат да видим реалността. Един час физическа болка бързо премахва самосъжалителните мисли, породени от може би неправилния избор на нова кола или интригите в офиса.

Буда учи, че животът е страдание. Животът (т.е. реалността) не е сътворен от злите сили и не служи на тяхната цел. Затова злото винаги се опитва да отклони вниманието ни от реалността, а най-ефективният начин да стори това е да ни избави от страданието.

В този смисъл за мнозина това, което те считат за житейско щастие, благополучие или спокойствие, не е нищо друго освен признаване на слабостта им от страна на милостивия живот. Силните духом страдат и живеят.

Да се чувстваме по определен начин и да сме такива, каквито се чувстваме, са две съвсем различни неща. Объркването им води до нещастие.

Чувствата на обич не означават, че обичаме. Усещането, че сме смели, не означава, че постъпваме смело. Вярата ни, че сме щедри и благородни, сама по себе си не ни прави такива.

Всеки глупак се чувства гениален и всеки простак тактичен, но това не им пречи да постъпват глупаво и просташки. Скръндзата лесно живее с усещането, че е човек щедър и никой не се счита за лош, ако и да постъпва злонамерено.

Глаголът съм е глагол за действие, а не за състояние. Ние сме това, което правим, а не това, което усещаме. Да сме влюбени съвсем не означава, че обичаме. Да се чувстваме добри хора не ни прави добротворци…

Няма труд, бил той и най-необходим и ежедневен, който да не носи радост.

Проблемът на мързела е, че той скрива тази радост и ни отнема щастието от простите действия и в крайна сметка от живота.

Непосредствено преди да умре на кръста, Христос се провиква: “Господи, защо ме изостави?” (срв. Матей 27:46). Този вопъл е изключително объркващ за повечето християни. Той поражда съмнение и рано или късно се превръща в съдбовен въпрос, който вопие за отговор.

Животът, такъв какъвто го познаваме, следва закона на синусоидата. След изобилие идва недостиг, след суша – дъжд, след мрак – светлина, след скръб – радост… Този закон прави всякакви желания за вечно [попълнете по избор] глупави. Донякъде изненадващо законът присъства и в отношенията ни с Бога. Но за това си има причина.

В периодите, когато Бог е близо и ние усещаме присъствието и благодатта Му, всичко е лесно. С лекота носим кръста на всяко изпитание и с голяма радост в сърцето страдаме.

Неминуемо рано или късно Бог се отдръпва. Тогава дори малките скърби трудно понасяме, кръст от кибритени клечки едва влачим по земята. И се провикваме: “Господи, защо ме изостави?”*

Защо Бог постъпва така с нас? Защото ни обича. Защото иска да ходим сами. Всеки родител рано или късно пуска ръчичката на детето си и го оставя да ходи самостоятелно, ако и да се случва детето да падне. И тежко на родител, който цял живот помага на детето си в ходенето.

Целта на Бога е да станем като него. Да ходим самостоятелно. Това е обещанието и този път създаде, и по него ни поведе Синът, когато стана човек.

А Христос стана човек и позна изцяло човешката съдба в онзи миг на неизразими с думи самота и страдание, когато Татко му го остави сам и безсилен на кръста. Ала се изправи Христос-човекът на краката си и [така] отново се превърна в Бог и седна отдясно на Баща си.

А на нас, които останахме долу, показа силата на човека и пътя, по който трябва да вървим. И ако сега понякога пуска ръката ни, то е, за да укрепват крачетата ни, та да успеем и ние да се представим пред Бог изправени, а не пълзящи като онази отвратителна твар, с чиято измама започнала цялата история.

============

*Особено внимание на тези периоди на истинска самота и душевна суша обръща Тома Кемпийски в “Подражание на Христа”.

Да сме съгласни с доброто съвсем не означава, че го подкрепяме. Одобрението също не е никаква подкрепа, ако не е изразено с действие.

Повечето потенциално добри хора бързо научават, че почти всички са съгласни с правилата на морала и ги одобряват, но почти никой не ги защитава, когато се наложи. Липсата на действена подкрепа води до тихо отчаяние и поражда пасивността на потенциално добрите хора.

Последните остават с впечатление, че са добри хора – та нали от време на време действат като такива? Хаотичната доброта, както бе казано веднъж на д-р Хаус, е силно надценявана. Но е удобна, нали, докторе?

Пасивната, удобна и хаотична доброта поражда пасивна, удобна и хаотична доброта. Кому е нужна такава? Колкото и героичен да е един добротворец, той би постигнал повече, ако има истинска действена подкрепа. За кое точно дело помагат скришните похвали и тайните потупвания по рамото?

Грехът на дявола е гордостта му*. Затова много пъти е казвано, че дяволът не понася да му се подиграват. Още повече той не понася да служи на доброто.

Учени сме, че трябва да наказваме греха, но да не наказваме грешника. Трудно е да си представим завет, по-труден за следване от този. Желанието ни за мъст е твърде силно. Не е случайно, че в повечето филми стореното от злодея зло не се поправя, но за сметка на това лошият бива жестоко наказан. И, ако честно се вгледаме в себе си, ние искаме точно това. Искаме мъст, а не добротворство, и наричаме отмъщението справедливост.

Подобно поведение радва дявола.

Повечето от нас обаче са просто глупави и изпълнителни. Не сме зли по природа, просто сме слаби, объркани и страхливи. Не творим зло, защото го искаме или ни харесва, а защото лесно попадаме в заблуждение и под властта на чужда воля. С други думи, дяволът върши злините си чрез нас, възползвайки се от слабостта и неразумността ни.

Погледнем ли така на въпроса, ние виждаме истинския злосторник и влизаме в битка с него. Така не отмъщаваме на човека-средство, а се борим с източника-злосторник. Наказваме греха, а не грешника. Не обвиняваме и отмъщаваме на колата за калпавото масло, което друг е налял в нея.

Подобно поведение съвсем не радва дявола и той всячески се опитва да ни заблуди, че не съществува. Защото, докато съществува (подобно на всичко съществуващо), ще служи на доброто.

===========

*Христос, който не е горд, а смирен, иска да сме като него. Дяволът съвсем не желае това. Води се битка, а бойното поле е човекът. Всеки човек. По-лесно се воюва с дявола, отколкото със себе си. Да опознаем врага могат да ни помогнат Писмата на Душевадеца на К.С. Люис (свали).

Мнозина са чували, че пътят към Бога минава през любовта към хората. Но какво означава да обичаме хората?

Да бъдем алтруисти. Любов означава споделяне на благата. Ако имаме две ризи, да дадем едната на ближния си. Ако осъзнаваме, че никой вкъщи не обича да мие чинии, да се стремим да ги мием винаги ние. Да занесем на сестра си последния банан и да споделим с котето последното парче салам.

Важните блага, разбира се, са духовни. Да обичаме хората означава най-вече да споделяме с тях знанията си, чувството си за справедливост, усета си за красота, да споделяме радостта, щастието и смирението…изобщо всичко светло и достойно, що притежаваме.

И това ще ни се стори малко. Тогава ще разберем молитвата и защо алтруистът по необходимост се стреми към съвършенство. Откъде, ако не от Бога, можем да измолим още блага за ближните си?

Пътят към Бога минава през любовта към хората, т.е. през алтруизма. Ако раздаваме всичко светло що имаме, рано или късно ще се наречем сътрудници на Бога, защото Той ще [ни] въздава от своите блага и чрез нас ще достига до децата си. Ще се молим с думите “да бъде волята Ти на земята, както е на небето” и ще осъзнаваме, че всъщност се молим да изпълняваме ние волята Му на земята.

***

Християните са учени: “Правете на другите това, което искате да правят на вас”. Идеята на този основен Христов завет се е загубила в превода или нейде другаде. Съгласно горните разсъждения по-ясно е да се каже: “Давайте на другите това, което искате да се дава на вас [от Бог]“. С тези думи заветът на любовта и алтруизмът е вече лесно разбираем.

Природата на любовта води също така към осъзнаване на онова, което Н. Бердяев нарича пределно дръзновение на вярата: “Не само съдбата на човека зависи от Бога, но и съдбата на Бога зависи от човека”. Ако Бог се самоосъществява чрез делата си, а делото му на земята може да се извърши само от неговите сътрудници, както е логично да смятаме, то Бердяев е прав.

Фактът, че очевидното не подлежи на доказване чрез аргументите на разума, означава, че истината се познава чрез вярата.

Защо е така? Ако истината бе постижима по пътя на рационалното доказателство, тя щеше да бъде на практика задължителна (т.е. би се превърнала в закон), както са задължителни математиката и гравитацията. Свободата би била невъзможна.

Вярата (а не разумът) е пътят към истината*.

==============

*Иде реч за истината или реалността, която се намира отвъд законите на природата и всъщност ги поражда; за тази, която се съотнася към нравствеността или духа, а не към материята.

Природните закони са задължителни. В реалността на гравитацията не откриваме свобода. Самолетът лети, но все така изпитва земното привличане, както постещият изпитва глад. Постът не премахва глада, нито самолетът гравитацията. От тези освобождава смъртта и затова за обикновения човек тя е абсолютната благодат.

Човек не трябва да се страхува или притеснява да бъде категоричен. Всички нови истини се налагат чрез категоричност.

Прочее, истината съвсем не винаги е по средата. Земята е кръгла и се върти. Тя не е полукръгла или полуплоска, нито се върти някак си само наполовина.